- Всички изследователи, и юристи и историци, много скоро след падането на комунистическата власт в България, т.е. когато се откриха възможности да се изразяват свободно тези, обърнаха внимание на няколко неща. Първо, абсолютната противоконституционност на Народния съд като институция, създадена да съди така наречените виновници за вкарването на България във войната. Търновската конституция позволява съденето на министри, не и на депутати, но от държавен съд, който се излъчва от Народното събрание. И не позволява по никакъв начин извънредни съдилища.

Второ, виждаме как се бърза. Наредбата закон е издадена още на 30 септември 1944 година, това са 20-ина дни от вземането на властта от отечественофронтовското правителство. Още не е подписано съглашението за примирие, което става на 28 октомври същата година. Тоест, както се казва, преди да е свършила формално войната, преди да е сключено примирие с България, но след като СССР вече е обявил война на България на 5 септември, се осигурява неговото участие в сключването на съглашението за примирие, след като вече е вкарал войски в България. Така че имаме една наредба закон, чрез която още преди формално да е подписано примирието, вече се взимат мерки за съдене на хора, които априори са определени за военнопрестъпници.

- Бърза се, за да може да се нанесе навременен удар върху онези сериозни политически и обществени кръгове, които биха могли да се противопоставят компетентно и ефективно на готвения режим по съветски образец. Както ще видим, в този процес ще бъдат подведени под отговорност над 11 000 души, сред тях ще има и журналисти, и свещеници, и адвокати, ще има и общественици, които ще бъдат осъдени по обвинения, които пред обективен съд никога нямаше да издържат. И огромната част от останалите не биха могли да бъдат осъдени по повдигнатите обвинения.

- Четири правителства от 1.1.1941 до 9.9.1944 - на Богдан Филов, после Добри Божилов, Иван Багрянов и последното правителство, управлявало една седмица, на Константин Муравиев, са вкарани в един период, а всеки историк знае, че те са доста различни по характер и по начина по който са формирани.

Вярно, че в определени моменти българските правителства са били принудени да следват определените обстоятелства, но въпреки трудните условия, те са запазили основната цел - България без военно участие. Така че България на практика до 1944 година не участва в активни бойни действия.

- Истината е, че още от пролетта на 1939 година, когато се вижда, че са изчерпани дипломатическите възможности да се избегне конфликтът, след като Хитлер въпреки Мюнхенските споразумения поглъща Чехия и прави протекторат Моравия и Бухемия, става ясно за всички, че оттук нататък е въпрос на време войната да избухне.

И още тогава правителството на Георги Кьосеиванов очертава основните линии на българската външна политика, която трябва да се следва, и тя е неутралитет. Разбира се, когато говорим и за българските правителства и външната политика, трябва да напомня, че от 1935-1936 година политическият режим е силно доминиран от личността на цар Борис III. Затова всички историци са склонни да приемат, че става дума за един авторитарен режим с участието на монарха, но бих го определил като мек авторитаризъм, в който има и възможности за изразяване на опозицията, въпреки че партиите не са възстановени и правителствата се формират на експертен принцип - самият Кьосеиванов е дипломат от кариерата.

Българските правителства и монархът изработват линията на поведение на България да е пълен неутралитет, ат една страна, по обективни причини, тъй като страната няма капацитета да води война, от друга страна самият монарх е категоричен противник на военни решения, след като е видял с очите си фронта като млад офицер за свръзка по време на Първата световна война.

Когато войната избухва на първи септември 1939 година, българското правителство веднага излиза с официална декларация, че България ще следва стриктен неутралитет във войната. И наистина България ще се опитва да го удържи, въпреки че сме в регион, в който това е неимоверно трудно. И въпреки това за първата година от войната е постигнат впечатляваш успех - на 7 септември 1940 г. е постигната справедлива ревизия на териториална клауза от международен договор, с което Южна Добруджа се възвръща на България от Румъния.

От февруари 40-та година, Кьосеиванов е заменен от един безспорен експерт, който минава за абсолютно подходящото лице на безпартийния режим - проф. Богдан Филов. Човек, учен, международно признат, професор по археология и класическа филология.

- Но преди да го подпише, проф. Богдан Филов продължава да следва същата политика на неутралитет, това го казвам категорично, въпреки че е известен като симпатизиращ на културата и науката на Германия, заради което го определят за германофил.

Проблемът става сериозен след създаването на Тристранния пакт от Германия, Италия и Япония, тогава започва натискът над държавите в Източна и Централна Европа да се присъединят към пакта. Към средата на 1940 Хитлер до голяма степен контролира почти целият континент. В момента, в който Франция е победена, на практика на континента Хитлер няма някакви така противници, останала единствено да воюва е Англия като остров. В този момент отношенията между Хитлер и Сталин са много добри и от тази гледна точка бих казал, че натискът на Германия е нещо, което трудно може да се пренебрегне.

През октомври се присъединяват Румъния, Словакия и Унгария. Натискът се насочва към България и Югославия.

- Българската държава още при първата покана дава да се разбере, че тя смята да продължи да следва линията на неутралитет, позовавайки се на обективните условия - че не е в състояние да се включи под каквато и да е форма във военни действия. Опитва да смекчи натиска, че ще бъдем неутрални, но някак с благосклонен към Германия неутралитет. И от тази гледна точка ние ще предприемем някои вътрешнополитически мерки, с които да покажем, че все пак се съобразяваме с Германия.

Но натискът става неудържим, когато избухва италиано-гръцката война, Италия търпи унизителни загуби и Хитлер твърдо решава да извади своя съюзник от тази ситуация. Това обаче означава, че германски войски трябва да преминат през България и Югославия. От януари 1941 натискът е вече ултиматум - германските войски ще минат през България, въпросът е само дали като съюзник или като окупатор.

Никой в България не смее и да си помисли, че страната може да окаже военна съпротива. Не може да разчита на подкрепа и от другата воюваща държава Англия, която не признава справедливостта на българските териториални искания.

Удържането на неутралитета става невъзможно, правителството няма накъде повече да лавира и на 1 март 1941 г. във Виена Богдан Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт.

- България поставя условието, което се приема от другите страни - че заради своята неподготвеност няма да участва в активни бойни действия. Тоест още когато се присъединяваме, ние заявяваме ясно, че България няма да воюва.

В този смисъл , погледнато към 1 март 1941 година, България не изоставя своята политика на неутралитет по отношение на бойни действия. Ние влизаме в съюзнически отношения с определени държави без обаче да поемем ангажимента, че техните войни трябва да станат и наши войни. Югославия е разгромена от германските войски, след нея и Гърция, но България не взема никакво участие в тези кампании. Дори когато югославски самолети бомбардират погранични български райони, България не отвръща с военни средства на агресивните действия.

- Влизаме с разрешение на Германия, но едва когато Югославия и Гърция са разгромени. Получаваме Македония и Беломорието след подписването на поредица от споразумения между България и Германия, които ясно очертават статута на тези земи, а именно, че те принадлежат на Третия Райх. Обещанието е, че след войната, когато се подпишат мирните договори, тогава Германия ще ги предостави на България.

Към този момент единственият, който се разпорежда в тези земи е Германия. На практика България не може да изнесе и един тон въглища. Макар че ще прави милиардни инвестиции, ще гради инфраструктура, ще строи училища.

Обръщам внимание на това, защото България е обвинявана за извършени действия - говоря за депортацията на евреите в Беломорието и Вардарска Македония - че България носи отговорност едва ли не равна на Германия. Това категорично не отговаря на обстоятелствата и фактите. Разпоредителят е Германия и тя решава какво ще се прави.

По отношение на евреите, които са наши поданици, България вече има своето решение и то е, че няма да бъде допусната депортация. А за другите - просто ни се казва - тези хора ще бъдат депортирани, вие трябва да участвате в организацията, като администратори. Но не е стоял въпрос дали можем да решаваме.

- Не, нищо не следва като промяна в българската външна политика след 22 юни 1941. Абсолютно нищо. Не само че ние няма да се включим във войната, но не скъсваме дипломатическите отношения със СССР. Тук имат посолство, имат консулство, имат всички дипломатически инструменти, които те използват до момента, в който ни обявяват война.

- Пак категорично искане на Германия, за което България този път решава, че това е нещо, което може да изпълни. Но го приема това като символичен акт - декларация на Народното събрание за една война, която на практика няма да се осъществи реално. Възприема се като някакъв символичен акт, който на практика не променя нищо. Интересното е, че, докато Великобритания отговаря на тази декларация и ни обявява война в в отговор, САЩ, забележете, ни обявяват война чак на 5 юни 1942 година. Реагират близо 6 месеца след тази декларация на Народното събрание.

И наистина, на пръв поглед изглежда, че тази война не е реална. От 1943 обаче и особено от 1944, тя се превръща в сериозен за България конфликт, защото страната е подложена на тежки бомбардировки. Но и тук, в тази война, всичките, да ги наречем, сблъсъци, не са предизвикани и започнати от България. Това е по въпроса, доколко тези правителства, депутатите и монархът, а по-късно регентите, които са изправени пред Народния съд и екзекутирани, доколко те наистина са въвлекли България във война.

- Не, историческата наука към този момент не разполага с абсолютно никакви документи за това какво се е случвало с тези български политици и военни. Такова нещо е безпрецедентно - отвличат политическия и военния елит, дори не се знае дали е било поискано разрешение от правителството на ОФ. По-късно тези политици са върнати, за да бъдат осъдени и екзекутирани. Без да представят от Москва на същия този народен съд, който изцяло следва техните инструкции, никакви документи от евентуалните им разпити. Предполагам, че всички писмени доказателства за това, какви въпроси са им задавани и как са се държали тези хора, вероятно стоят в сегашните руски архиви, които са затворени. Целта е била да се извлекат абсолютно всички възможни държавни тайни на Царство България, които трудно могат да се намерят дори в архивите, които съветското военно командване е иззело от българското външно, военно и вътрешно министерство, от царската канцелария, от всички институции, в които е влязло и товарило. Друго обяснение нямам за това на практика отвличане в Москва на българското висше държавно ръководство. А какво си извлекли като информация от него, не знам дали един ден ще имаме възможност да видим в руските архиви. Лично аз не вярвам.

- Когато говорим за закона защита на нацията, трябва да кажем, че по това време - към януари 1941, във всички доминирани от Германия региони на Европа вече такива мерки са взети. България в този момент, краят на 40-та, началото на 41-ва година, когато вече е почти ясно накъде вървят нещата, опитва да каже - оставете ни неутралитета, ето, вижте, той ще бъде благосклонен, приехме даже антиеврейското законодателство. Приетият закон не визира само евреите, има забрана за всякакви масонски и други тайни организации, всичко това, което нацизмът осъжда като деструктивни явления. А всъщност вносителите на този закон са в голямата си част масони. Видно е, че законът цели внушения навън.

До към средата на 1942 година, законът се прилага в доста ограничени варианти. Това е описано в докладите на германското посолство. Бекерле пише, че "само 20 процента от евреите в България носели жълтите звезди, а като попитаме, ни се казва, че не можели да произведат достатъчно звезди за всички". А пък тези които ги носят, правят това с някакво самочувствие - продължава посланикът, като слагат до жълтата звезда българското знаме или ликът на монарха. Въобще в България не се осъзнава вредната роля на еврейството, оплаква се Бекерле.

Когато през лятото на 1942 година се създава комисарство по еврейските въпроси, тогава вече може да говорим, че започва да се провежда по-целенасочена политика по прилагане на закона.

1943-та е много критична година, когато наистина България е подложена на силен натиск да се депортират евреи от българските земи. На който натиск не само обществени кръгове, но и държавни институции и депутати се противопоставят. Което ще даде онова основание, което и търси и чака монархът, за да каже: "Не, няма да бъдат депортирани."

- В края на март 1943 г., точно след провала на депортацията на българските евреи, на среща с Хитлер и Рибентроп е поставен този въпрос на монарха от Рибентроп. Царят отвръща: Аз имам нужда от евреите, те ще работят. Но добавя: Българските евреи са сефаради, те не са богати хора и никога не са вършили нищо срещу България и българите. Тоест позволява си да заяви това пред двамата убедени антисемити, с което косвено опровергава тяхната безумна политика да се депортират хора заради произход. Депортацията може да следва конкретна вина, не просто защото са евреи - това фактически казва царят на Рибентроп. И то е забележително особено в контекста на цивилизационните ценности, за които днес говорим.

Така че трябва да кажем, че по най-важните, по жизненоважните въпроси през Втората световна война България се противопоставя на Германия. Без да предприеме никаква враждебна стъпка спрямо СССР през цялата война.

- Абсолютно. Няма никаква друга причина. Още по-вече, че на 2 септември се създава правителството на Константин Муравиев, в което влизат политици, които са били против присъединяването на България в Тристранния пакт.

Освен това, те са управлявали една седмица. Какво могат да направят за една седмица. Но ти от раз ги ликвидираш...

- Първото е, ще повторя, да бъде ликвидиран политически и интелектуален елит, който може да се яви като ядро на съпротива срещу това, което сесл3учва и предстои да си се случи в България. И второ, разбира се, да се покаже на обществото, че режимът е безмилостен и никой да не си прави илюзии за съпротива. Обществото вижда нещо, което никога преди това не е видяло като репресия.

Изчезването на хора започва преди народния съд - още от 9 септември до крайно октомври, Това са няколко седмици, през които хора се извличат през нощта от домовете им, откарват се извън селата градовете и се разстрелват. Т.е. много преди да започнат процесите на народния съд, които ще завършат с 2730 смъртни присъди.

- Забележително е, че най-големият поддръжник на смъртните присъди е Трайчо Костов, който стриктно привежда на терен указанията на Димитров от Москва. Само след няколко години същата гилотина ще изтрещи и над неговата глава.

- Мисля, че на Чърчил му е било горе-долу ясно. Той е политик, който си дава сметка какво ще се случи с Източна Европа след като СССР започне своята офанзива.

Въпросът е защо някои опити на Чърчил да се съхранят някои райони от съветско влияние не среща подкрепа от САЩ. Още на първата среща между тримата в Техеран се поставя въпросът за Втория фронт. Подхвърля се идеята на Чърчил да се открие на Балканите. На което Сталин категорично се противопоставя. Както се противопоставя и на българската мисия в Кайро за примирие през лятото на 1944, предприета от правителството на Багрянов. За Сталин е важно България да остане "воюваща", за да има основание да обяви война на 5 септември, и примирието да се сключи нте другаде, а в Москва след това под негов контрол.

Защото, ако Вторият фронт бъде открит на Балканите, това ще затвори пътя на СССР не само в региона, а и към Европа. За съжаление идеята остава без подкрепа от Рузвелт. От момента, в който Сталин е дал да се разбере къде иска да бъде отворен Вторият фронт, става ясно, че СССР ще направи всичко да постави под свой контрол тези територии.

Но не всички са очаквали, че това ще стане толкова брутално и с такава жестокост, маскирана като съд, че и наречен народен.