В един разказ на Бредбъри човек, останал сам на обитаема, но безлюдна планета, чува телефонен звън. Хвърля се към слушалката, но оттатък е само неговият собствен глас, записан преди десетилетия в очакване на самотата. Гласът звъни отвсякъде - и се превръща в подигравка, в безкрайно присмехулно ехо, което те сочи отвсякъде: сам си, не можеш да избягаш от това.

В "Приказки от сърцето на града" човекът (изобщо) е смътно, но неудържимо самотен, макар да крие това от себе си. Самотен е като биологичен вид - защото унищожава другите животни, макар да копнее за тяхното присъствие до себе си. Копнее за топлината на една природа, на едно естество, което не е неговото - и точно затова е свръх-естествено.

Чудо. Шон Тан умее да рисува чудото в целия му библейски блясък - сетивно чудо, като едва доловимия допир на милиарди спуснали се над града пеперуди, на обърнатите нагоре очи и протегнатите ръце. Чудо, което може да разтегля времето, докато исполинските охлюви бавно правят любов насред града. Може да го разтегли до хилядолетия, докато човекът и кучето - различен човек и различно куче, но всъщност едни и същи - крачат един до друг през историята.

Тази част е без думи, мълчаливо разказана единствено от рисунките. В друга образите и думите се дописват, допълват - също както човека и неговите мълчаливи спътници.

Българските читатели познават Шон Тан. "Приказки от сърцето на града" е публикувана няколко години след "Приказки от крайните квартали", също преведена от Нева Мичева и също издадена от "Жанет-45". И тя е пропита от копнежа по нещо изгубено, което дори не можем да си спомним напълно - докато не ни прониже внезапното прозрение, внезапното припомняне до какво сме имали достъп. 25-те разказа от "сърцето на града" не са притчи, нито приказки, нито магически реализъм - те са внимателно описание на един изгубен вътрешен пейзаж, на изгубен вътрешен рай - рая да не бъдем сами. И на отчаяното чувство за вина, което човекът отново бърза да замаже.

Впрочем Шон Тан има у нас заклети почитатели, които отдавна са изнамерили и другите му книги - например "Цикада" (за насекомото - корпоративен служител) и "Пристигане", и коя ли не още. Тези от почитателите, които познавам, се занимават с поддържането на малко ъгълче от онзи вътрешен рай, до който ту губим, ту възвръщаме достъп - езиковото биоразнообразие, бавното време на стила, тихите строежи на духа. Мисля, че с новата книга на Шон Тан на български тези хора ще станат повече.

В едно емблематично за мен стихотворение героинята на Катерина Стойкова решава да остане във връзката си толкова време, колкото е нужно на нахапаната ябълка да изгние - и после панически я прибира в хладилника, опитва се да я съхрани, но в същото време я наблюдава как се сгърчва, как се свива над празното.

Наблюдават следовниците, какво ги кара да тръгнат след някого; какви празнини се стремим да затъкнем. Виждат лични трагедии, самота, чувство за безтегловност, остра нужда от свързаност. Наблюдават "Баба", духовния водач, и виждат същото, но с примес на преднамерена лъжа. На различни видове лъжи - активни, избирателни, пасивни или смесица от трите, заплетени на снежнобяла плитка. Наблюдават най-вече себе си - както героинята на тази книга "иска да разбере и случилото се, и собствените си действия", и "да разкаже това, в което вярва".

Докато четях, виждах нещата, пред които аз съм склонна да сваля рационалните защити, конструктите, които аз съм склонна да заменя с лични истории, четях и виждах защо размагьосването се случва толкова неохотно, и в конкретния сюжет с предполагаемото учение на индианците хопи, и въобще; защо човек е толкова склонен да уволни the fact-checkers в главата си. Защото ако твърдим, че искаме и двете части от приказната ябълка в "Американски деликатеси", и двете части на истината - удобната и неудобната, - най-вероятно лъжем.

А Катя Стойкова успява да ни задържи на място, от което поне за кратко се виждат и двете страни на този парадокс. Това е впрочем място, което присъства във всяка нейна книга. Мястото на скептичното, горчиво прозрение, което не носи надежда за по-добър живот в истината, не носи увереност, а разколебава, раздвоява. Така, както е двойна черната фигура на корицата на Люба Халева - от една страна, се вглежда в гигантската маска, от друга страна, я поддържа. В "Нокомис" обаче изборът е направен. И интимното "баба" е очуждено.