Латинската максима гласи, че правосъдието е основа на държавността и то се въздава от съда. В коридорите на властта, а и в съзнанието на гражданите изглежда

и дали това са прокуратурата и следствените органи, които са в системата на съдебната власт, или e само съдът, който има последната дума, ако някой му я даде. Заговорихме иронично за прокурорска република и обвинителна власт, каквито Конституцията не предвижда. Преди двадесетина години Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) ясно и категорично ни обясни защо прокуратурата не е съд и защо не може да се разпорежда с правата на гражданите, но Конституцията не им гарантира правото да ги защитават непременно пред независим и безпристрастен съд.

През 2023 година народните представители приеха, че "основен носител" на независимата съдебна власт е съдът, но не уточниха кои са "неосновните й носители". Доколкото според Конституцията "правораздаването се осъществява от съдилищата" няма как да има осъдени докато прокуратурата не изправи предполагаемите престъпници пред съд. В очакване на този процес започнахме да говорим за "бухалки" вместо за осъдени за корупция, защото стана ясно, че законът позволява не само на Темида, но и на други органи и институции да си имат превръзка за очите, която не е непременно символ на принципа, че

В същото време прокурори и правоохранителни органи се надпреварваха да ни казват по телевизията кои са престъпници, а после данъкоплатецът плаща обезщетенията за нарушеното им право да се считат за невинни до доказване на противното. В това отношение думата на прокурора запази своята тежест, защото - осъдени, или не, сигналът на прокурора е достатъчен за налагането запори и възбрани на имуществото на заподозрените лица дори и ако съдът е оправдал заподозрените.

Съдиите, които би трябвало да въздават независимо правосъдие, останаха зависими от заплашителния натиск на представителите на другите "органи в системата на съдебната власт", защото прокуратурата може да държи прибрани в шкафовете си преписки срещу магистрати и да ги изважда "когато трябва". Някои прокурори се мислят за овластени да надзирават "законността" на решенията на съда, а прокуратурата считаше за свое задължение да проверява необходимостта от изпълнение на влезли в сила решения за обезщетение на засегнати граждани. Чу се и че някои медии получавали и публикували приготвени от прокуратурата текстове за поименно охулване на съдии, чиито решения тя не харесвала.

Впрочем, недоволството от решенията на съдилищата се споделя и от политици и законодатели, особено ако се позовават на Конституцията, чиито разпоредби имат непосредствено действие или (Боже, опази!) на задължителните решения на Европейския съд по правата на човека. Една партия публикува разбирането си, че решения и на съда в Страсбург, и на Върховния касационен съд са противозаконни (каквото и да означава това), а

Българските институции имат сериозни колебания по задължението на държавата да изпълнява решения на ЕСПЧ от времето преди да стане "съдът на Сорос". През 1996 г. главният прокурор Татарчев ядосано заяви, че решението по делото "Луканов срещу България" "не е задължително за България! Ние по него не е нужно да плащаме!", но тогавашният правосъден министър Хараламби Анчев му възрази:

От тогава и до сега данъкоплатците плащат обезщетенията по стотици решения на ЕСПЧ, а български политици като Андрей Луканов, Симеон Сакскобурготски, Борислав Гуцанов, Корнелия Нинова, Елена Йончева, съдии и прокурори, потърсиха неговата защитата от националните власти наред с редовите данъкоплатци. Това не попречи на хулите и нeпpeмepeнитe изказвания по адрес на съдии, съдилища и съдебни решения, които по думите на председателя на Върховния касационен съд Галина Захарова:

Няма правосъдие без съд и не е правова държавата, която отказва изпълнението на окончателни съдебни решения. Станахме, обаче, свидетели не само на такъв отказ, но и на припламналия стремеж на народните представители да "преодоляват" и "отменят" окончателни решения на съда, които не им харесват. Те с решителен замах приведоха светския Закон за вероизповеданията в съответствие с канона на Българската православна църква - Българска патриаршия, и директно разпоредиха на вероизповеданията повече да не се наричат "православни", а на съдилищата - да отменят окончателни съдебни решения и да заличат гражданската регистрация на онези, които не изпълнят нововъведеното си задължение.

Преди близо четвърт век при подобен опит на парламента да "отмени" съдебни решения на българските съдилища, Конституционният съд на Република България постанови Решение № 13 от 2001 г., което гласи:

Въпросът вече не е още колко осъдителни решения ще постанови Европейският съд по правата на човека, както предупреди народният представител Атанас Славов, а кой раздава правосъдието в България.