Как връзката между един мъж и неговото дете може да ни проговори за това какво е да си човек днес, вчера, във всички времена? В моноспектакъла "Детска история" на Явор Костов-Йондин, чийто двигател и режисьор в сянка е актрисата Елена Димитрова, един писател отглежда сам дъщеря си, като това го кара все повече и повече да се вглежда в себе си и го сблъсква с първичната природа на живота.

Представлението е театрална адаптация на едноименната повест на Петер Хандке - автор на романи, повести разкази, но и един от водещите съвременни драматурзи, поставян редом до имена като Самюъл Бекет, Йожен Йонеско и Харолд Пинтър. Хандке е известен както с работата си като сценарист с кинорежисьора Вим Вендерс ("Криле на желанието"), така и с противоречивата си подкрепа за сръбския национализъм и Слободан Милошевич по време на войните в Югославия. Последното стана причина за много критични изказвания към Нобеловия комитет, след като получи наградата за литература през 2019 г.

Елена Димитрова и Явор Костов-Йондин вече натрупаха опит като творчески тандем с излезлия през 2022 г. моноспектакъл "Сеч. Една възбуда", още една адаптация на прозаичен текст на австрийски автор, този път на Томас Бернхард. В продължение на няколко години Елена Димитрова участваше в редица спектакли и ателиета в Театрална работилница "Сфумато", а после се посвети почти изцяло на независими сценични проекти. Явор Костов-Йондин, от дълги години е в екипа на едно от най-старите независими арт пространства в София - "Ателие пластелин", а в хода на авторските си търсения като актьор и режисьор създаде своята театрална платформа "Субтеатър".

Особената чувствителност, която открива в "Детска история", кара Димитрова отново да влезе в ролята на режисьор. "За мен беше много важно този театър да не е театър за публиката, а да бъде парче преживяване. Не бих казала, че този път (за разлика от "Сеч. Една възбуда" - бел. ред.) нещата станаха като любов от пръв поглед от страна на Явор. Беше адски трудно", обяснява тя.

Огромно предизвикателство за двамата се оказва повествователният характер на текста. В произведението си Хандке вплита автобиографични моменти от взаимоотношенията си с дъщеря си Амина Хандке, кинорежисьорка, кураторка и човек на изкуството.

Тогава той решава, че най-сетне може да си позволи да напише отдавна мечтания си роман, за който се нуждае от спокойствие и усамотение, и я оставя за година при нейната майка. За да открие, че досегът с прохождащото, проговарящото и започващото да осмисля света пред очите му човешко същество го е променил завинаги и като човек, и като творец. Спокойствие няма. Усамотение не може да има.

Явор Костов-Йондин първоначално среща проблеми с липсата на подобен жизнен опит: "С това да кажа: аз съм баща." В текста той открива "взривяваща емоционалност" и "една опърничавост, едно настояване, че нещата са такива, каквито са", но и себедеструкцията на човека, който е готов да направи много неща със себе си, за да достигне до някаква ценност, която да осмисли живота му: "Има една теза, която е свързана с детето - с отглеждането му, с жертвите, които трябва да направиш."

В "Детска история" актьорът се сблъсква с това, че човекът колкото и да иска да бъде възпитател и да оформя детето, то сякаш идва от някъде другаде и надхвърля всичките му проекции. А когато героят му се отказва от проекциите си към финала на спектакъла, той се озовава в ситуацията едновременно да е отговорен за децата и да е безсилен пред тях: "Това безсилие ни води към желанието да имаме опора в някаква висша сила." Детето е един своеобразен "човек в зародиш", обаче Хандке открива в тази първичност не само положителни страни. "Ние сме свикнали да мислим за децата като за нещо невинно, но той вижда нещо жестоко. Това за мен беше много разтърсващо, защото с Елена не бяхме говорили за това", казва Костов.

За Елена Димитрова е важно представлението да седи и като нещо, което се е случило, и като нещо, което е възможно да се случи. Тя смята, че до известна степен

Затова по думите ѝ възникват въпроси като съществува ли някакъв изход от света такъв, какъвто е: с цялата му природна жестокост, която е способна да унищожи светлината ти малко по малко? Можем ли да намерим спасение или пролука, при положение че "се движим в нещо, в което е адски трудно да останем добри хора"? Можем ли да създадем друг свят? Защото често "това не е нашият живот, в който живеем - просто знаем колко сме загубили и го виждаме".

В "Детска история" Хандке отговаря утвърдително на тези въпроси, особено във финала на повестта, когато Възрастният преживява един от онези моменти на трансформация, на откритие в живота си, които се случват много рядко и не на всички хора. До едно прозрение, което вероятно повече никога няма да достигне. "Този човек изведнъж си задава въпроса могат ли да се спасят децата", казва Елена Димитрова. Едно от нещата, за които тя и Явор Костов-Йондин най-много се питат по време на репетиционния процес, е

Автор на хипнотичната музика на постановката е Любомир Брашненков, мултимедията е на Клара Стоянова, а преводът на повестта - на Мария Савова. Представлението е продукция на сдружение "Форс минор", в чийто екип е както Елена Димитрова, така и сценографката и костюмографка на представлението Ралица Тонева. Тя е автор и на репликата, която може би най-добре синтезира мястото на Хандке в своеобразния

австрийски диптих на творческия екип: "В сравнение с "Детска история" "Сеч" е детска история."