- Не, не бих. Аз имам тази убеденост, че всяко обществено действие е ефективно единствено, когато повечето хората разбират ползата от него. Има неща, които се проумяват бавно и поради това се приемат трудно. Единственият начин да ги наложим бързо е чрез насилие - с други думи, чрез диктатура.

И така в спорове и главоблъсканици хората живеем вече няколко хилядолетия.

- Със сигурност по-лесно е да мразим абстрактно. Защото когато мразим конкретен човек, неизбежно се изправяме пред въпроси, на които ние самите трябва да дадем отговори. А те не са лесни. Както пее Клептън - Before you accuse me, take a look at yourself (Преди да ме сочиш с пръст, погледни себе си) Така че краткият отговор е - по-лесно се мрази група хора.

Омразата към отделна личност обаче може да породи неприязън към цяла общност. Хората спекулират по някакъв конкретен повод, екстраполират своя опит и така заради един свой представител цяла социална група бива обявена за "второ качество".

Ние вярваме, че живеем в модерен свят и всеки е невинен до доказване на противното. Но на практика в много случаи ставаш виновен до доказване на противното.

В затвореното общество, в което аз съм живял 32 години, социалните отношения се подреждаха по пътя на страха и насилието. След падането на Берлинската стена системата започна да се разпада и ние влязохме стремително в един отворен свят, за който не бяхме подготвени. И тогава се сблъскахме с такива явления.

- Това е мит. Мит е, че за всичко ни е виновно турското време. Ние много често оправдаваме собствената си леност и несполуки с това, че сме били под османско, а не австро-унгарско робство, например. И се тюхкаме какъв късмет са имали другите. А те, унгарците в Австро-Унгария или поляците в Руската империя, са преживели не по-малки трагедии.

Но ще се върна към периода на комунистическия режим. С времето се вижда, че от цяла Източна Европа има един само един човек, който действително извършва радикална промяна през себе си. И той се нарича Вацлав Хавел. Няма друг. Колкото и да търсите други, ще намерите единствено разни компромисни фигури - т.нар. социализъм с човешко лице.

В България най-големият продавач на подобни тарикатлъци беше дъщерята на диктатора. Около нея в периода на "Людмилието", както го наричаше Вера Мутафчиева, функционираха разни хора, които в никакъв случай не можем да определим като пропагандатори на марксизма-ленинизма.

Аз бях студент във време, в което декан на Факултета по история в СУ бе проф. Николай Генчев. Той си правеше каквото поискаше. И понеже имаше силен и находчив ум, непрекъснато се подиграваше на системата, без да пострада от това.

Ще ви дам друг интересен пример. Синът ми направи дисертация върху отношението власт - интелигенция по времето на комунизма, съпоставяйки ситуациите в България и Чехия. По време на една презентация показва кадри от филма "Тютюн", сниман през 1961 г. Когато на екрана се появява образът на Невена Коканова, английски професор се обръща към аудиторията чужденци със следния въпрос: Можете ли да посочите пример от игралното кино на друга комунистическа страна през 1960-те, където толкова красива актриса играе идеологически отрицателен женски образ? Никой не се сеща за такъв пример.

Ето ви нагледно колко силна може да бъде визуалната пропаганда, която в случая е контрапропаганда на официалната партийна позиция. Как можеш да погледнеш Невена Коканова и да си помислиш, че тя е враг на народа?! Това просто не можеш да си го представиш.

Това са само два примера, които показват, че по онова време и в България е имало интелектуална среда, в която е виреел свободен размисъл. Той обаче е играел винаги на ръба, без да преминава допустимите граници. И остава някъде между разврата и поуката. Български Вацлав Хавел не се появява.

- От малък изпитвам неудобство от човешкото нахалство и откровената простотия. Всеки път при сблъсък с подобна наглост за миг изпитвам колебание и вътрешна слабост. Защото вижте колко интересно е това. Човек се срамува истински единствено от поведението на хора, с които по някакъв начин се чувства свързан. Те не са му чужди. Аз съм патриот. Обичам България. И затова мен ме е срам най-вече от поведението на българи, особено, когато тези нелепи хора са публични фигури. Защото срамът не е абстрактно чувство.

Още по-интересно е, че на тази възраст вече ме е срам и ако простакът е италианец или германец. Защото се чувствам не само патриот, но и европеец.

Америка не е Европа, но ние с нея сме част от един свят, който за удобство наричаме демократичен свят. И сега този осъден от съда сексуален маниак, психически нестабилен егоцентрик с налудничави представи за политика и власт, е избран за президент?! Човек не знае къде да се дене от срам.

- Ами така, както го описахте, интелектуалецът не може да бъде куражлия. Но аз ще се опитам да го обясня през себе си. Когато говоря за такова средище на духовно съкровище, каквото е манастирът, и правя сравнение с архивите като съкровищница на документалната памет на една нация, аз говоря в контекста на затвореното общество.

При него всякакъв сблъсък със стената беше безсмислен. Алтернативата на "монашеството" бе да се влезе в общата игра на развращаване. Защото цялото ни общество бе проядено от морални компромиси. Уреждачешката система бе фактически основата на обществения ред. Изобщо глаголът "уреждам" е най-лошият глагол от онова време. И макар тази нагласа все още да съществува, днес имаме неизмеримо по-голяма свобода и избор на гражданска позиция. Има хора, които не се страхуват да влизат в остри политически ситуации, без изобщо самите те да са политици.

Преди две - три седмици четох отвореното писмо на един български интелектуалец по конкретен политически въпрос във властта. Веднага след това чух още няколко човека в различни медии, които фактически заеха същата позиция.

Някой ще каже, че тези гласове са твърде малко. Че са единици. Да ме прощавате, но ще ви дам пример от всекидневието. Аз много обичам футбол. Играл съм дълго време и съм голям фен на Висшата лига. Смятам, че тя е убедително доказателство за това, че е възможно да има обществена система с огромно количество пари и да няма корупция. Ние наблюдаваме невероятни мачове, но дори в най-големите клубове върховите играчи се броят на пръсти. Така е и във всяка друга човешка дейност. Не е възможно, а не е и необходимо всички да бъдат изключителни.

- С Ерик Клептън. Той ме накара да слушам блус, а тази музика е богатство. Когато прочетох автобиографията му, страшно ми се прииска да можех да го попитам разни неща. Най-вече - за смирението. Как така се случва, че един абсолютно разпаднат персонаж - горделив, разглезен, себелюбив, млад човек успява да се смири? Как едва 21-годишен е обявен за жив бог и преминава през алкохол, наркотици, злоупотреба с хубави жени, а след това стига до чудото на покаянието? Как може след като се е превърнал в отвратителен човешки боклук да възкръсне отново? Това е магия някаква, вълшебство.

Но аз си давам сметка и за друго. Много музиканти от тези, с които съм израснал, са от рокендрол сцената. Представете си как се живее с това всяка вечер да трябва да свириш, импровизираш и да си "божествен". Всеки път да надминаваш очакванията на публиката. От собствения си опит на преподавател ще ви кажа, че това е почти невъзможно. Както казва Евгений Дайнов, ако излезеш след лекция от аудиторията и фланелката ти не е мокра като след тренировка, значи не си свършил добре работата.

- Аз живея с жена си от 45 г. Даже сега през април имаме годишнина и се бях заканил, че ще й изпея онази песен - 45 години стигат. Но това е закачка. Защото ние имаме почти половин век прекрасен живот. И в щастието ни няма нищо материално. Искам да кажа, че бракът няма смисъл, ако гледаме на него като на човешко предприятие, което трябва да произведе материален резултат.

Снощи гледахме по телевизията разговор с български звезди, музиканти и артисти. Зададоха им подобен въпрос за брака и това, което се повтори в отговорите им бе думата търпение. Аз дори бих го усилил малко. Бих го нарекъл търпимост. Търпението е в някаква степен премълчаване. А търпимостта е по-фундаментален въпрос.

- Обичта, влюбването, самото това вплитане във връзката е някакъв опиум. То не може да се обясни. Медицината обаче е достатъчно нахална да ни съобщи, че този наркотик е биохимия - игра на хормони, които в един момент неизбежно се изчерпват. И какво идва след това? Идва доверието, приятелството, уважението към другия. Това е то търпимостта. Аз не казвам, че с моята жена сме станали гаджета, защото сме знаели, че ще се търпим един друг. Това дори не ни е минавало през ума. Обаче съвместният живот е щафетно бягане с препятствия. Има болести, има неща, които изглеждат абсолютно непреодолими, погледнати отвън. И въпреки това се преодоляват. Това се случва вътре в семейството благодарение на може би правилната дума е добронамереност. Защото търпимост без добронамереност няма как да просъществува дълго.

- Аз нямам високи естетически очаквания към своята външност. (смее се) Но пък имам отношение към работата с дърво. В лятната ни къща направих сам цялата дървения, беседката, сачака. Това ми доставяше огромно удоволствие, което сега ми липсва, защото с възрастта силите ми намаляват. А рязането на греди или навиването на винтове в дървото изисква физически усилия. Дори най-добрият Black & Decker не може да го свърши сам. Така, че това е едно от нещата, с които се разделих с риск за красотата ми. Добре, че не съм суетен.

- Мисля си за моите родители, и особено за баща ми. Той имаше това изключително качество да е лишен от всякаква суета. Докато майка ми, горката, бе много суетна. Всички конфликтни ситуации, които преживя, бяха според мен свързани донякъде с тази нейна суета.

За себе си знам, че постигнатият успех никога не ме е вълнувал особено. Погледнато отстрани, вероятно изглеждам като успешен човек. Но и аз, като любимия ми герой Клептън, съм падал, ставал и пак съм падал. Всичко това обаче не е било съзнателно търсене на резултат.

- С това, че случайността е божия намеса, съм съгласен. Но цялата идея за закономерност в историята ми се струва излишна. Каква закономерност? Че след феодализма идва капитализъм, а след него комунизъм? Това е марксистко-ленинска проповед. Причинно - следствената връзка е вярна само в една посока и това е, че ние хората правим едни и същи грешки поради едни и същи причини, независимо дали живеем в 4-ти век пр. н.е. или в 21-ви век от н.е.

Всичко е свързано с човешкото поведение. И понеже историците се занимават прекалено с разни закономерности, процеси и събития, но не и с хората, които участват в тях, става белите.

- Напротив, всичко можем да научим от историята. Ще ви върна към Д р Константин Стоилов, за когото дори политическият му противник казва, че е един много добър човек. Идеята му за модерен свят е абсолютно адекватна и за 21-ви век. Вие може да наречете това закономерност или ориентир за бъдещето. Аз ще ви кажа, че това просто е следване на добър човешки опит. Или по друг начин казано - в историята има поука. Историческото знание дава поука за поведение на хората.

И ако сте съгласна, тук мисля, че можем да си стиснем ръцете.