В края на миналата година Марина и Биляна Грозданови, които живеят в Ню Йорк, представиха дебютния си игрален филм на на фестивала Mill Valley в Калифорния. Сега те са в България по покана на "София филм фест", където показаха "На запад" (Eastern Western) за първи и пред българска публика. "Дневник" се срещна с двете сестри, за да разкажат за дългия път до Бруклин, за любовта си към киното и възможна ли е за тях американската мечта.

Марина и Биляна Грозданови са родени в България, но още през 90-те години на миналия век родителите им емигрират и оттогава са граждани на света, както казват те. Биляна тогава е на 6 години, а Марина на 2, но и двете говорят много добър български език.

Живели са на различни места като Австралия, Калгари, Чикаго, Ню Орлиънс, след което се връщат в Европа за няколко години и по-точно Испания, където Биляна е учила кино и където впоследствие се установяват родителите им. Марина, която е четири години по-малка, също учи кино, но в Чикаго, а през 2019 г. двете се събират да живеят заедно и да правят филми, установявайки се в Ню Йорк.

Двете сестри заявяват, че в Бруклин, който определят като космополитно място с мултикултурна среда, се чувстват нюйоркчанки и могат да кажат, че в момента това наистина е техният дом. Но за такъв приемат и този на родителите си в Испания, защото там създават своята компания El Jinete Films, което означава "конник".

Наименование, което свързват с Дон Кихот, с пътешественика, който се впуска през глава във всяка мисия. Точно като тях. Именно там правят и първия си документален филм, който разказва за испански гайдари. "Смешно е, че кръстихме компанията си по този начин преди десет години и сега направихме първия си филм за истински каубой, истински конник, но в Америка", казва Марина Грозданова за пълнометражния им дебют "На запад".

Заглавието на филма буквално означава "Източен уестърн". От една страна защото харесват много жанра уестърн, а от друга - защото историята в него разказва за Игор, имигрант от Босна и Херцеговина и вдовец, който отглежда 2-годишния си син в планината в щата Монтана. "В холивудските филми няма толкова имигрантски истории, а ние искахме да включим и нашата, и тези на имигрантите от края на XIX век, които се установяват в Америка. Главният ни герой Игор в живота си също е имигрант от Босна и Херцеговина и е наш близък приятел, с когото се запознахме преди десет години в Чикаго", раказва Марина Грозданова.

Той е един от героите им и във втория им документален филм, отново с музикална тема - "Последните камикадзета на хеви метъла" (The Last Kamikazis of Heavy Metal). "Привличат ни историите на хора като нас, които идват от някъде другаде", допълва Биляна Грозданова.

Казват, че им е било трудно, сменяйки различни местожителства, но пък това им е дал по-задълбочен поглед към света, различна перспектива към местата, на които са били, което сега им помага в разказването на този тип истории. "Диаспората на малки държави като България расте все повече и това е действителността в момента. В САЩ има толкова много подобни истории", казва Биляна Грозданова, а сестра ѝ добавя:

Разказват, че там има достатъчно различни автори, че снимачната площадка е отворена за нови гласове и творци, но въпреки това цитират статистика, според която от 250 филма в боксофиса в САЩ за миналата година само 16% са направени от жени режисьори.

Историята във филма "На запад" неслучайно се развива в края на XIX век, защото точно тогава е имало много голяма емигрантска вълна от Европа с хора, които са прекосявали океана в търсене на нов, по-хубав живот. "В края на XIX век се появява уестърна, един от първите жанрове в киното. Но и много ни се правеше филм за този момент от американската история, който е свързан с нашето пътешествие към Америка, която се възприема за страна с много възможности, но реалността е трудна, не е такава, каквато хората си я представят", казва Биляна Грозданова.

По време на пандемията тя се включва в продукция в Монтана, където се запознава с Дънкан Везейн, другият главен герой в техния филм. "Още тогава ми каза: "Когато решите да снимате, елате". Той притежава всички коне и каруци, които са в нашия филм. Така се появиха всички компоненти, които видяхме, че могат да ни помогнат много лесно да построим този свят и да направим една киномагия", разказва още Биляна Грозданова и добавя, че изпитват носталгия към тази част от САЩ, която се намира много близо до границата с Калгари, където са живели три години.

По време на снимките и двете няма да забравят моментите, в които след залез слънце, защото снимали само на слънчева светлина, се събирали с целия екип около огъня. "Понеже винаги сме гладни и винаги мислим за храна, а в Монтана всичко затваря рано и бяхме в планината, имахме хладилна чанта, пълна със стекове за скара. И трябва да отбележим, че нашият оператор е майстор на грила, защото е от Тексас", спомня си Биляна Грозданова. По този начин всички си разказвали истории и обменяли впечатления от изминалия снимачен ден.

Историческата победа на Шон Бейкър по време на наградите "Оскар" показа, че дори един независим филм като "Анора" с не толкова голям бюджет може да бъде оценен. "Да, това беше голяма победа за инди филмите и тази година имаше много такива на оскарите, които не бяха блокбъстъри, но също така трябва да отбележим, че в САЩ инди филми означава нещо като нашия, зад който няма филмово студио, направен е с микро и дори собствен бюджет. Но, да, "Анора" беше победа за тази част на киното", казва Биляна Грозданова.

Разказват, че фестивалите са най-голямата платформа, особено за незвисимото кино, и ако един проект успее да стигне до големите фестивали в Кан, Венеция или Торонто, е много голям шансът той да бъде избран и от почти всички други кинофоруми. Но това има и негативен оттенък, защото по този начин не се дава възможност на по-малките инди филми да достигнат до по-голяма публика, включва се Марина Грозданова.

Биляна допълва, че е много важно да се направи кампания, да се работи със сейлс агент, а те от ноември месец миналата година вече имат такъв, защото по този начин могат да достигнат до кината, както и до стрийминг платформите, което означава и до повече публика. Казват, че по време на прожекциите на техния филм на "София филм фест" е бил приет много добре и почти всички са излизали от салоните с насълзени очи. Затова се надяват, че той ще може да бъде разпространен след това - и в България, и в Ню Йорк или Лос Анджелис.

Въпреки това Марина Грозданова казва, че е "за" стрийминг платформите, не само защото хората все повече ги предпочитат, но по този начин могат да достигнат до места, на които няма кино салони. "Разбирам, когато режисьорите казват: "Ходете на кино", но трябва да можеш да покажеш филма си по кината. Някой като Шон Бейкър, който знае, че неговият филм ще се се разпространи по салоните, може да го каже, и аз го подкрепям, но филм като нашия може изобщо да не стигне дотам", казва още тя.

След два документални филма и работа в телевизия и други продукции, двете решават, че е време да се впуснат в света на игралното кино. "Беше голям риск", казва Марина Грозданова, а Биляна допълва: "Игралният филм те слага на масата, дава ти повече глас и просто бяхме готови да поемем този риск". Въпреки това разказват, че в него са използвали много от документалния жанр и екипът е бил не повече от 15 души.

Сестра ѝ казва, че все повече се върви в посока, в която филмите да не бъдат жанрово разделени. "Дали е документален, или игрален, важното е да разказваш история и всеки решава как ще я построи", добавя тя, а категоризирането понякога е пречка за участие във фестивали или за получаване на субсидия.

Колкото до финансирането, те разказват, че САЩ създава усещане за място с повече възможности, особено за инди филмите, но това не е точно така, защото има много малко институции, които отпускат бюджет и обикновено той достига до наложилите се вече имена в киното. Те са успели да се преборят за малко финансиране от страна на щата Монтана. Въпреки това е "трудно и трябва, ако искаш да направиш нещо, просто да решиш да излезеш и да действаш".

Споменават и за платформи като фестивала "Сънданс", който подпомага артисти в реализирането на проектите им. Биляна Грозданова добавя още, че финансирането в САЩ идва по-скоро от независими частни инвеститори, които обаче обикновено се включват, когато видят проекта в развитие, а не само на ниво сценарий. Така, като те са получили инвестиция за техния филм за корекции на цветове, звук и постпродукция.

Въпреки че почти всеки, който иска да се реализира като актьор или режисьор, избира Лос Анджелис, Марина и Биляна Грозданови не са се изкушавали от Холивуд. Обсняват, че там системата е толкова голяма, че може да отнеме твърде много години да се внедриш в нея. Време, което един артист може да използва, за да се развие, дори и като незвисим. "Холивудската система май не е за нас", казва Марина Грозданова, докато Биляна заявява, че харесват Източния бряг, защото е място за независимите режисьори и средата, от която са обградени, е много по-здравословна.

Те обаче имат още едно предимство - не само са сестри, но изключително добре работят заедно. "Може би защото историите, които искаме да разказваме са едни и същи. Всичко, което сме преживели, е било общо. За нас най-естественото нещо е да работим заедно, защото е много важно да имаш доверие на хората, с които работиш", казва Марина Грозданова. Сестра ѝ също разказва, че са заобиколени от хора, с които се чувстват добре.

Техният баща е фотограф и художник и в техния дом винаги са се гледали филми. Още помнят "Танцуващият с вълци" с Кевин Костнър, защото са израснали с уестърните от 90-те години. В тяхното семейство изкуството и киното е присъствало осезаемо, а по време на пътувания винаги са имало видеокамера, с която са заснемали личните си спомени. Затова за тях е било нещо напълно естествено да учат кино и да продължат пътя си в тази посока. "За добро или за зло", през усмивка казва Марина Грозданова.

Говорят за себе си не толкова като режисьори, защото смятат тази титла за много престижна, а по-скоро като създатели на филми, защото са ангажирани както със сценария, така и с монтажа, сет дизайна, костюмите, както е било при създаването на "На запад". "Гледаме на киното като на авантюра, пътешествие. Този филм може да се представи в рамките на два часа, но ние имаме в спомените си 45 снимачни дни, които завинаги ще останат в нашето сърце.Така искаме да живеем живота си - с тези 45 дни, които след това да пресъздадем на екран и да ги покажем на хората", заявява Биляна Грозданова.

В един глас казват, че американската мечта е възможна, но е много трудна. На тях им помага това, че са живяли на много места, че винаги са били емигранти и са изградили този боен дух в себе си, който ги кара да не се отказват. "Да се бориш с това, което ти се предлаг - ако имаш този манталитет, ще успееш", казва Марина Грозданова.

Дали те са я постигнали? Не. По-скоро смятат, че са в началото на пътя към нея точно с този филм, въпреки че вече живеят от доста години там. "Пътят се отвори, но още много време ще ни отнеме, за да я постигнем. Въпреки че може да се сбъдне утре, вдругиден и това е хубавото", заявява Марина Грозданова.

Издават, че вече работят по няколко проекта, защото никога не се знае за кой от тях може да се появи финансиране и помощ, но със сигурност искат да разкажат историята на техните родители, които са българи, но са се срещнали през 80-те години на миналия век в Либия, където са работили за една и съща компания и където е започнала тяхната любов. Събития като заповедта за въздушните удари над Триполи от Роналд Рейгън, Чернобил и други след това са дали тласък на емигрантския път на тяхното семейство. Път, който за родителите им е стигнал до Испания, а техният, поне към този момент, до Бруклин.