Нощта преди полета

Приготвянето на багаж беше едно от най-малко любимите ми занимания. Иронията беше, че пътувах много. Е, разбира се, винаги държах готова малка чанта с тоалетни принадлежности, шишенце шампоан и балсам от любимата ми марка, овлажняващ сапун в розова пластмасова сапунерка и мостра от любимия ми парфюм (ефирен, с ухание на цветя), но опаковането на дрехи винаги ми се е струвало трудна задача. Беше десет и половина вечерта и не можех да го отлагам повече.

Бях обещала на екипа си, че ще работя до обед на следващия ден, преди да замина за конференцията. Да им дам насоки, преди да тръгна. Денят на пътуването щеше да е дълъг: от Медисън до Денвър. От Денвър до Сан Диего. Срещата на върха за отразяване на новините започваше в четвъртък сутринта.

Щяха да присъстват стотина директори на новините, които не се познаваха, и всичките щяха да се съберат, за да изслушат лекции на експерти и да споделят мнения. Телевизионните станции в страната се опитваха да направят местните новини по-добри, отколкото бяха. Зрителите искаха нещо по-различно - спадащите рейтинги го доказваха - и всички ние се опитвахме да разберем какво.

Живяла съм в голям град. Учих в университета "Де Пол" и работих в Чикаго, издигнах се от стажантка до изпълнителен продуцент. Дългото пътуване от нашето предградие до филиала на "Ен Би Си" в центъра на Чикаго обаче ме убиваше, по деветдесет минути в двете посоки в добър ден, затова когато в Медисън се отвори работа за помощник-директор на новините, тогавашният ми съпруг Джейсън, синът ни Евън и аз събрахме багажа си и решихме да опитаме живота в по-малък град. Две го дини по-късно директорът на новините напусна и Дейв ме повиши. И оттогава заемам тази длъжност.

Евън завърши наскоро колежа и започна първата си работа в маркетинга за един футболен отбор в Минеаполис. Джейсън и аз издържахме само една година, след като Евън напусна домашното гнездо и отиде в колежа. Установихме, че няма какво да си кажем без суматохата около детето ни и се отчуждихме. Гледахме любимите си телевизионни предавания в отделни стаи, намирахме извинения да стоим до късно на работа и правехме гимнастика, пазарувахме и ядяхме по различно време.

Поглеждах крадешком Джейсън и се опитвах да открия младия мъж, когото бях срещнала в "ДеПол", но всичко изглеждаше променено. Лицето му беше по-старо, разбира се, както и моето, но не можех да позная красивия младеж, в когото се бях влюбила. Нещата, които той правеше, ме дразнеха. Например, Джейсън никога не изплакваше чашата от кафето си, а я оставяше до умивалника, и на дъното се втвърдяваше тъмнокафяв пласт.

Манията му по американския футбол и как се вживяваше в играта, като се клатеше и подскачаше. Заспиваше на дивана и хъркаше. Винаги оставяше пазаруването и прането на мен, въпреки че аз работех по-дълго време. Излезехме ли на разходка, вървяхме с различна скорост. Неговата крачка беше много по-дълга от моята и забелязах, че не забавя, както правеше преди, за да ми позволи да вървя редом с него. Дори една обикновена разходка показваше липсата на синхрон между нас. Бяхме толкова млади, когато се роди Евън, и Джейсън беше добър баща, но аз се отегчих и той все повече ме дразнеше.

Накрая, една вечер събрах смелост и го попитах дали мисли, че все още сме съвместими характери. Той седна изправено на дивана, гледа ме трийсет секунди, без да проговори, и после каза: "Предполагам, че и двамата чувстваме едно и също, а?".

Стомахът ми се сви. И когато Джейсън добави: "Може да се опитаме да живеем разделени", изпитах еднакво облекчение, болка, че аз бях тази, която го предложи, и тъга, че свършва едно партньорство, което беше отгледало такова сериозно дете. Така и не пробвахме семейни консултации. Разводът беше по взаимно съгласие и бърз. Бях благодарна, когато Джейсън ми каза, че няма проблем да задържа Фред. Щях да се боря с всички сили за моя котарак.

Джейсън се ожени повторно по-бързо, отколкото очаквах. Болка прониза сърцето ми, когато видях снимките от сватбата с новата му съпруга, дъщерите ѝ и Евън, който изглеждаше много елегантен с костюма си, но част от мен се радваше за Джейсън. Истината беше, че и аз исках същото. Харесвах живота си, но копнеех за непринуденото общуване, което имах с Робърт, с някого, който ме намира за физически привлекателна. Може би щях да срещна някой мъж този уикенд - тъмнокос и красив. Един нов романс би бил толкова вълнуващ.

Жадувах за приключения, промяна, почивка и партньор в живота. Нищо от това не се беше случвало в живота ми твърде отдавна. Когато предложих на Дейв да изпрати асистента ми Брус на тази конференция, Дейв отгово ри, че на Брус ще му бъде трудно да отсъства от дома си, защото има две малки деца.

Подхвърлих няколко други имена от нюзрума и казах, че те може да се насладят на конференцията, но Дейв ги отхвърли всичките. Те или също имаха семейства, или бяха твърде млади и неопитни, за да представляват телевизията ни. Затова продъл жих да въртя колелото на хамстера, върху което, изглеж да, нямах контрол. Отдавна беше време да сляза, поне за малко.

Ако някой погледнеше живота ми отвън, можеше да остане впечатлен. Имах пари, кариера и здрав пораснал син. Никога не бях боледувала от нещо сериозно и въпреки че можеше да постегна тялото си - особено ме тревожеше, че кожата на ръцете ми леко увисва, - все още бях в прилична форма. Кестенявата ми коса беше естествено леко вълниста.

Промъкваха се сиви косми, но ходех през месец във фризьорския салон да я боядисат и я носех в професионално изглеждаща прическа, с дължина до раменете. Ходех на микроблейдинг на веждите си два пъти годишно и да полират с гел лак ноктите на ръцете и краката ми на всеки три седмици. Този месец бяха светлорозови. Имах велоергометър, който не използвах толкова много, колкото преди, бягаща пътека, рогозки за йога, гирички и лежанки, топки за пилатес и домашен комплект за вдигане на тежести, цял фитнес в една от стаите в къщата ми.

Дрехите ми пристигаха в кутия от онлайн услугата за персонален стайлинг "Стич Фикс", храната - в кутии от "Хелоу Фреш" и всичко друго, което исках, в кутия, доставени в рамките на двайсет и четири часа от "Амазон". Понякога имах чувството, че животът ми е поредица от кутии. Робърт се шегуваше, че съм ,,затворена кутия". Той предпочиташе да пазарува в истински магазини.

Предполагам, че бях нормална американска жена изпълнителен директор. Ала усещах еднообразието в дните си и липсата на приятелство с изключение на Робърт. Дори връзката ми с Евън сякаш се изплъзваше от контрола ми. Той като че ли беше ядосан само на мен, но не и на Джейсън, заради развода, по причини, които не можех да разбера, и сега обикновено казваше, че е твърде зает, за да говори.

Разговорите ни веднъж седмично ставаха през седмица или дори по-рядко. Миналата година Евън предпочете да прекара у Джейсън Деня на благодарността и Коледа. Каза, че е по-забавно с доведените му сестри. Направо се наложи да го моля, за да го накарам да се видим на обяд в деня след Коледа.

Нощем, когато лежах будна и се взирах в тавана, понякога се питах дали всичките онези училищни събития, които бях пропуснала, когато работех вечер или замествах някого в телевизионните новини, не са навредили на отношенията ни. Нормалното работно време на Джейсън му позволяваше да бъде там за всичко. Възможно ли беше Евън да се сърди заради всички онези пъти, когато работех до късно, и не можех да се измъкна за концертите на групата му и футболните му мачове?

Или защото, когато по време на вечеря се обадеше някой млад колега, аз казвах на Евън, че ще се върна веднага, докато отговарях на някоя спешна молба за нещо? Той никога не го е коментирал, но мисълта ме глождеше. Въпросът беше, че се нуждаехме от парите и затова трябваше да работя седем дни в седмицата. От тази гледна точка не съжалявах, но студеното отношение на сина ми напоследък разкъса малка рана в душата ми, която, изглежда, се разширяваше.

Понякога си мислех, че Евън може би се нуждае от напомняне колко важна съм за него. Нищо трагично, разбира се, но ако например, ме диагностицираха със заболяване, което да го уплаши достатъчно, но оздравея, може би щеше да изпита съчувствие към мен и да се върне в моя ъгъл. Или ако се изгубех в гората за няколко нощи и се върнех като герой, щеше ли това да го накара да ме уважава отново?

Щеше ли да се втурне към обятията ми, както правеше, докато прохождаше? Може би това щеше да бъде ритникът в задника, от който имаше нужда Евън? Бях добра майка, по дяволите, и го пуснах в зрялата възраст с всички инструменти, от които се нуждаеше, а сега ме пренебрегваше. Споделих това с Робърт една вечер и той се засмя.

- Значи... ми казваш, че искаш да те отвлекат?

- Ами, може би, стига да не пострадам.

- Добросърдечен похитител, ясно - отвърна Робърт. - Е, ще пусна обява за работа, за да ти потърся някого.

Пернах го по ръката. Всъщност Евън не беше единственият ми проблем. Копнеех за предишната си "аз", когато в колежа бях бунтарка. Тогава бях готова да бягам от лекции или да използвам фалшива лична карта, за да вляза в бар. Бях известна с шегите, които си правех с другите в общежитието, и че често имитирах преподавателите и всички падаха от смях. За съжаление, онези дни изглеждаха като друг живот. Сега бях професионалистка и трябваше да спазвам благоприличие. Тайно обаче, жадувах за нещо забавно и бунтарско.

Поне в Сан Диего щях да се срещна с Даяна, нова приятелка. Имахме много общи неща. Наскоро се бях свързала с нея и тя, изглежда, също като мен се интересуваше от приключения. Даяна не работеше в новините, но щеше да ми помогне да изживея малко вълнения този уикенд.