Виргиния Захариева, писател: Искаме партиите да се подпишат, че Централна баня ще се върне и няма да е единствена

Виргиния Захариева, писател: Искаме партиите да се подпишат, че Централна баня ще се върне и няма да е единствена

Виргиния Захариева, писател: Искаме партиите да се подпишат, че Централна баня ще се върне и няма да е единствена
  • Човек, за да твори, има нужда от подкрепа, от провокация, от вдъхновение.
  • Загуби се гласа и силата на общността, вярата, че хората могат да са сила именно като общност. Днес единици искат да заграбят всичко. Не се мисли за цялото.
  • Много ми се иска Централната баня, храмът на водата, около който се създава София, да си върне своята функция.
Виргиния Захариева е артист, писател и психотерапевт. Работила е като журналист, прави пърформанси, изложби, инсталации и във всички свои артистични проекти през годините се стреми към истината и открояването на женския глас в обществото. Автор е на романа 9 зайци, на сборника с есета "Милостта на малките огледала", както и на изданието "Виргинии". През 2018 г. излиза стихосбирката "Етюди за една ръка", а този април университетското издателство "Св. Климент Охридски" издаде "Пръски" - първата книга от новата им поредица с поезия. Тъй като е посветена на морето, по време на премиерата Виргиния Захариева успя да пренесе публиката край брега благодарение на мапинг, дело на Полина Герасимова, но и на храната с вкус на лято, малките водни мехурчета и най-вече на стиховете, посветени на морето.
Пред "Дневник" тя разказва защо е толкова силна връзката ѝ с водата, по-необходима ли е на хората поезията в момента и за каузата Централната баня да бъде отново баня.
За предишната стихосбирка "Етюди за една ръка" сте разказвали, че е публикувана две години и половина, след като е била написана, че сте имали нужда текстът да отлежи. Наскоро излезе новата - "Пръски". Колко Ви отне нейното завършване?
- Три години. Дори беше по-голяма, с още 40 страници. Имаше част, която беше за морето и за живота, а другата беше за смъртта. Може би и затова забравих, че имам готова книга. Винаги съм имала съмнения в себе си и в това, което правя. "Етюди за една ръка" също беше двойно по-голяма, но така се случи, че отидох на концерт на Иво Димчев, който много харесвам. Той чете свои неща и усещайки този тон на искреност, прямота и директност и половината книга отиде в коша. Това е силата на контекста и на хората, които го създават заедно.
Днес социалните мрежи дават възможност, когато напишеш нещо, веднага да го пуснеш, но това е живот на течение. Опитвам да се въздържам, особено ако не съм сигурна, и мисля, че този инкубационен период е взаимна работа между текста и автора. Самият текст започва да те учи. Той лекува. "Етюди за една ръка" беше това - лековита книга.
Трябва ли да има някакъв повод за написването на една книга, особено когато е с поезия?
- Зависи от самата тема. Например "Етюди за една ръка" беше книга за раздялата и след това. Тя трябваше да лекува, да утешава. Докато "Пръски" е радост, те просто избликват. Понякога просто седя край морето и извират от пясъка. Директната връзка с природата е поводът: един залез, морето с неговото настроение, приятелството. Събираме се в една лятна къща, около Вела (на нея са посветени няколко стиха в "Пръски") и нейното спокойствие е контейнер, в който ние обменяме - един пише, друг рисува, готвим заедно, споделяме.
За да твориш, имаш нужда от подкрепа, от провокация, от вдъхновение. Вела ни провокира да създаваме. Понякога докато ѝ разказвам история, тя просто преминава в стихотворение. Така стават нещата - спонтанно и случайно. Абсолютни подаръци и аз съм проводник. След това в самата редакция поемам отговорност за написаното и се подписвам под него.
Вие не работите с редактор.
- Не. Разбира се, когато напиша нещо, винаги го пращам хора, на които вярвам. За романа "9 зайци" попаднах на страхотен редактор в Америка - Бъз Пол, който си много си разбираше от работата и приех 99% от неговите препоръки. Той ме накара да усиля мъжките образи, да махна някои текстове. За поезията здраво рендосвам нещата. За "Пръски" имах съмнение дали става за публикуване. Свързах се с Надежда Радулова. Имах нужда от колега, който да я погледне и тя ме подкрепи. На Мартин Ръждашки, който живее в Берлин, също се доверявам.
Виргиния Захариева, писател: Искаме партиите да се подпишат, че Централна баня ще се върне и няма да е единствена
А прозата? Вие не сте писали проза след "9 зайци"?
- Не съм. Животът ми беше много динамичен, но замислям нещо и си търся място, където да се скрия. Сега, когато бях в Исландия, видях, че там е добро място, защото духа, студено е, неприветливо е и ще мога да се затворя. Хубавото е, че има и минерални топли извори, така че каквото и да ти се случва през деня, можеш да отидеш и да го разтвориш. Да, ще трябва да се сяда.
Казахте, че "Пръски" е посветена на морето. Каква е връзката ви с него? С какво най-много го свързвате?
- Аз съм израснала на море. Първата част на романа "9 зайци" е посветена на детството ми в Несебър. Беше диво детство. Усещането рано сутрин, когато баба ме вдигаше в 5 часа, това ранно ласкаво море, тичането по брега. Понеже спяхме на терасата, за да се каляваме, понякога сутрин се събуждах с пясък в устата, тъй като до къщата имаше голяма дюна. Така че морето за мен е свобода, детство, приключения.
Много съм свързана с водата, защото съм тренирала плуване десет години. Състезавала съм се, печелила съм състезания. Голяма част от лагерите ни бяха на морето. Имам и неприятни спомени. Знам вкуса на медузите. Имах много свирепа треньорка, която ни караше да плуваме при 19 градуса на водата. На 16 години спорта в този му амбициозен подход ми отесня и спрях да се състезавам. Реших, че ще ставам писателка.
Другата ми страст, която се появи с морето, беше сърфа. Аз съм от първите сърфистки, тогава нямаше мъже и жени, състезавахме се заедно. Правихме регати, които тръгваха от Ахтопол до Балчик. Имаше бури по пътя. Удрял ни е гръм вътре в морето. Как не загина някой, не знам.
Морето много ме е учило. Беше есен. Тръгвахме си. И раздялата с морето винаги е драматична и на пияна глава реших да вляза в морето, да си взема сбогом. Вятъра се усили толкова, че вече не можех да вдигна платното. Отне ми близо шест часа, в които се борих с морето. Много хора се опитваха да влизат и да ме спасяват, но и те закъсаха. Накрая излязохме всички на брега, окървавени от мидите. Бурята ми даде добър урок: Море и алкохол - несъвместима комбинация. Слава Богу, урока не беше фатален. Помня ситуация, в която чувствах, че са ми отнели всичко. Всичко. Но си се сетих: "Морето могат ли да ми отнемат? Планината? Могат ли?" Морето е моят Друг.
Посветила съм книга на майка ми, на баща ми, на моя любим и вече е ред на морето.
Напоследък сякаш се пише и издава повече поезия. Мислите ли, че е така и дали в турбулентните времена, в които живеем, имаме по-голяма нужда от нея?
- Да, поезията е най-директният начин за трансцендиране, защото поражда метафори. Те се появяват спонтанно, дават възможност за една реакция към това, което се случва отвън и това, което се случва в нас. Прозата изисква време, трябва да време, за да видиш повече гледни точки. Иначе повествованието би било плоско. Нашият живот е станал толкова абсурден, че може да се го борим само с абсурд. Затова и моята поезия има сюрреалистичен оттенък.
Навремето в социализма езикът беше абсолютно компрометиран - имаше два вестника, едно радио и официален език, който не беше нашият. Много се борихме да намерим езика, с който да може да се изразим. Когато се появи "Вечерен тромпет" на Борис Христов, намерихме остров, на който да стъпим, да говорим и пишем на този език, да си го отвоюваме. В момента, въпреки че има свобода на говоренето и всеки може да публикува всичко, цялото пространство да се изземва от твърда сплав, от чугуна от неистината. И тази неистина съществува в един груб профанизиран, брутален език.
Поезията е крехък жест. Тя не може да промени света и все пак …вярвам в това.
Тя е като малко растение, което расте между паветата и е толкова силно, точно с абсурда си. Надявам се тези гласове да стават повече. На премиерата на "Пръски" дойдоха много хора. Чувствам се подкрепена. Иначе в колебанието дали има смисъл да се създава поезия, да се прави изкуство има нещо от настъплението на чугуна. Затова подкрепям книгите си с някакъв тип пърформанс или мапинг, защото искам да дам пространство на това крехко цвете, за да може да устои. Защото словото е само част от средствата ни за изразяване.
Наскоро по време на посещението си в София руската поетеса Мария Степанова, която е принудена да живее в Берлин, откакто е започнала войната в Украйна, заяви, че в момента не може да пише поезия. Тя използва един цитат, че стихотворението като го хвърлиш към прозореца, трябва да успее да го счупи, а за нея в този момент е непосилно да го прави.
- Мога да си представя колко е изтощена и може би обезверена от това, което се случва. На артиста, за да твори, му трябва известно спокойствие, вътрешно удобство, за да може да трансцендира. Когато човек е емигрант, той е в оцеляващ режим. Понякога прозата сякаш в такъв момент е по-доброто сечиво - да напишеш текст, който да чупи прозорци. Сега се замислих, дали стиховете от "Пръски" чупят стъклото. Не. Те са пръски по прозореца. Няма да го чупят. Ще го милват. Такава е тази книга.
Например "Кадрил късно следобед" беше текст, който воюваше, за да се отвори пространство за жената, за живеене, да бъдеш този, който искаш. В "Етюди за една ръка" има екстремната непоносимост на тъгата. Трябва да сме готови да чупим прозорци, ако те ни ограничават. В живота има и такива моменти и, слава Богу, защото иначе за какво ще ги чупим тези прозорци, ако няма прозорци, по които вали дъжд, зад които си седнал в уютен дом и гледаш парата над чашата с чай.
Не знам колко дълго време ще издържим да живеем така и какви ще бъдат последствията от цялата тази властова лудост. Поезията е глътка въздух в тази реалност. Следя сюжетите в Америка, в Русия, в Украйна, в България. В същото време е пролет. Всичко расте, без да се интересува. Дори там насред военните действия нещо пониква.
Вие винаги сте се борили за това женският глас да излиза напред. Мислите ли, че вече се откроява повече? Или има завръщане към консервативния модел, дори и по отношение на ЛГБТ+ общността?
- Много е сложен този процес. В края на 90-те и началото на 2000 г. помните, че издавах списание "P.S.", което беше първото джендър списание в България. Беше списание за женска духовност и интеграция между половете.
Тогава като че ли бяхме много луди, смели и наистина имаше усещане за революция в това отношение. В момента всеки е сам за себе си, има загуба на социална ангажираност и страхотно отстъпление.
Вярвам, че мъжът и жената винаги намират начин да се справят заедно, така са оцелявали, така върви човечеството. В момента има разделение на обществото, има мачистко, арогантно, патриархално отношение към жените. Загуби се гласа и силата на общността, вярата, че хората могат да са сила именно като общност. Днес единици искат да заграбят всичко. Не се мисли за цялото.
Знаете, че се занимавам с каузата за минералните води и онзи ден имахме събитие, на което Иво Анев каза, че не всичко е от природата. Зад всички тези извори стои общност. Хората са отишли, оформили са ги, събрали са пари и направили са си баня, поддържат това топило, градят чешми и изведнъж идва някой, загражда извора и казва - нямате достъп, дайте сто лева. А в Исландия и в най-малкото селце има обществен плувен басейн с топила, със сауни, с всичко, на достъпна цена. Да, има скъпи спа центрове, но така достъпността до минералните извори е гарантирана за всички.
Мислите ли, че ще успеете да се преборите за тази кауза?
- Много ми се иска Централната баня, храмът на водата, около който се създава София, да си върне своята функция. Централна минерална баня е създадена да бъде баня и тя трябва да бъде такава. Нека да има различни нива, нека да има различни часови пояси на ползване, различни цени. Този град заслужава да си върне минералните извори, защото минералната вода е изключително силно средство за дълголетие, за превенция на много заболявания, на зависимости.
В Исландия имат толкова суров климат, там минералните извори са като туптящи сърца, в които хората се срещат, за да спортуват, за да общуват, да създават култура, изкуство. Всичко е красиво, просто удобно и достъпно. Какво се случва в България? Продължителността на живот все повече намалява, а ние имаме такава природа, имаме невероятно богатство. Разполагаме с такова изобилие, а сме обръгнали. Баните ни тънат в разруха. Имаме най-хубавото парче земя на света и то може да се грижи за хората си и те за него. Но сме загубили тази култура.
Аз започнах да ходя на минерална баня случайно и така открих Панчарево, където е единствената функционираща баня. Всяка седмицата съм там. Идват много хора. Имат нужда. Т.е. това богатство трябва да се върне на хората и то и в този вид: банята с интимността да си гол, да си със себе си. Не в шумния спа център. В банята си в тишина, истински се свързваш със себе си. Водата помага за тази връзка, а когато човек се свързва с тялото си, прави много по-умерени, по-точни избори в живота си.
Обаче, докато политиците се бият кой да открадне повече, отсъства тази мярка, отсъства грижата за общото.
Да, много съм ядосана. Май ще трябва да чупим прозорци. Коя политическа партия може да има нещо против каузата за минералните води? Затова гражданската ни организация за термално наследство /БАТН/ настоява да се подпише меморандум в Столична община от всички представени там политически партии, че Централната баня ще се върне на хората в основната ѝ функция като общински термален градски център.
Какво по-добро тези политици да покажат, че могат да се обединят около едно нещо, което е простичко и работи? После да направят друго добро за общността. Например да се възстановят лифтовете на Витоша. Качествени пътища И това постепенно ще им върне доверието на хората.
Говорихме си за лечебната сила на писането и за тази на водата. Какви са другите начини, с които може да лекуваме душата?
- Духовната работа е свързана с баланса между тяло, психика и ум. Как? Общуване с природата. Задължително. Японците казват най-малко четири часа трябва да прекарваме в този друг код. Слушане на течаща вода. Медитация. Занимания с тялото - йога, различни практики. Четене на книги. Общуване с другите. Посвещаване в добруването на общността. Правене на нещо за други хора. Правене заедно с други хора. Молитва. Оставане в тишина. Оставане със себе си. Писане. Писане на дневник. Споделяне на съкровеното. Вяра в доброто у човека. Такива работи.