Човек с име Ирена Форел (убеден съм) не съществува. Това е псевдоним. В което няма нищо осъдително. Най-малкото защото Елин Пелин също е псевдоним. Поне дузина писатели влизат в литературния канон чрез подобна мистификация. Но случаят с Ирена Форел е по-особен.

Защото 100 години след отлъчването на Николай Райнов от БПЦ авторът на "Пъстървата" би могъл да се окаже на същото дередже. Парадоксът е, че пишещият тези редове е свещеник. Източноправославен. Точно какъвто е съвършенопротивният човек в повествованието - отец Добромир. Но не в това е проблемът.

Драмата се крие във факта, че бог, който говори в предпоследната (193) страница от романа, е по-противен дори от отец Добромир. Несъмнено този бог е литературен герой и е логично да бъде такъв, какъвто писателят го измисли. Художествената литература не е длъжна да прилича на учебник по догматическо богословие и ако авторът реши, че този свят е сътворен от един зъл бог, никой не би могъл да му възрази.

Още повече че "черният" роман съществува от поне двеста години и е наивно да се анатемосват жанрове. Подобно на нощта, ноарът сам по себе си не е нито добър, нито лош, има си своето очарование и всеки, който знае за "Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд", ще се съгласи с мен. Има нещо, което сродява сюжетните линии. Струва ми се, че бих могъл да го назова, но по-добре би било читателят сам да го открие. Добре би било да открие и друго. Подобно на Корнел Улрич (Kornell Woolrich), скрит зад псевдонима на Уилям Айриш, и авторът на "Пъстървата" ще си остане незабелязан. (При все че почеркът напомня за разказите от "Хубавата Колимер" и не бих се учудил, ако се окаже, че двете книги са писани от един и същ човек). Ала не това е важното.

Четени като "чиста" литература, те са като юноша с бастун. Не че младежът е куц. Модата го изисква. Пък и трябва да е в тон с "Децата на джаза". Сякаш е прекалено анахронично, би възразил някой. Но после ще се досети, че бастунът може да е и джентълменски атрибут. Може да е изработен филигранно и да се използва като оръжие. А може да е подарък от режисьори като Жак Турньор или Франсоа Трюфо. Или (защо не) от самия Алфред Хичкок.

Та нали преди да се превърне във филм, "Прозорецът към двора" е роман ноар. На Корнел Улрич. Ето защо си позволявам да чета книгата на Ирена Форел и като сценарий. Представям си я като кинотворба. Вероятно и Емилиян Станев си е представял "Крадецът на праскови" и "Търновската царица" не само като повести.

Защото, не се ли превърне във филм, "Пъстървата" ще страда от това, че е прекалено много литература. Тук е и черният човек от "Моцарт и Салиери" (на Пушкин), тук и е главата "При Тихон" от "Бесове". И - иска ли питане - тук в цял ръст е и граф Толстой. Усмихва ни се и ни обяснява защо не вярва в мракобесната институция на Руската православна църква.

За да можем още веднъж да влезем в историята на Джекил и Хайд. Само че, подобно на Хераклитовата река, сега тя е вече друга. Съвършено различна от самата себе си. (Неслучайно другият главен герой, също толкова противен като отец Добромир, е доцент по психиатрия). Вероятно защото трябва да останем с усещането, че свещеникът и психотерапевтът са ръцете, с които действа, и очите, с които гледа героят-античовек.

Сравних го с Джекил и Хайд заради увереността си, че няма как примерът за благочестие и примерът за демоничност да водят към една и съща личност. Но нали името Форел трябва да е намек и за името на известния швейцарски психиатър Огюст (или Август) Форел. Не твърдя, че неговите изследвания върху сексуалната психопатология и сравненията му на мравките с хората са правилният ключ към романа, но още една херменевтична перспектива едва ли ще е излишна; и то в случай, че трябва да се сумират налудности.

Събираме (както го прави повествованието и композицията на книгата) двете половини на биполярните образи (тук е мястото да поздравя издателя за чудесната корица) и получаваме цялостна фигура. На балканска пъстърва.

И вече добре знаем, че в края на текста (на стр. 164) авторът ще ни признае защо тази риба трябва да бъде изпържена. Не защото за ранните християни тя е символ на самия Христос. Просто пъстървата е вкусна. Вкусна е, защото е дива и трудно се опитомява. Изисква въздух (или кислород) и живее в чисти планински потоци.