Изложба, показваща за първи път събития не само от лятото на 1989 г., когато за три месеца - от началото на юни до края на август, над 360 хиляди души ще напуснат страната на път за Турция, но и от предишни периоди на изселвания, предизвика въпроси и размисъл: колко такива вълни е имало, какво е останало в общата ни памет, а тя, паметта, сама по себе си помага ли за изцелението на травмата, за да я превърне в стимул за добро.

По време на онези събития съвременниците мълчахме. Какъв е бил интелектуалният рефлекс на българската хуманитаристика, пита риторично Еми Барух. Защо са мълчали онези, които са мълчали? Поети, журналисти, артисти, философи, преподаватели?

Фотоизложбата "Прогонването /Banishment" в бившето Гарнизонно стрелбище, сега зала за експозиции (бул. "България" №1), е организирана от фондация "Фотофабрика" с куратори Еми Барух и Диана Иванова и представя визуални свидетелства за събитията от лятото на 1989 и 1969 г., запечатани от фотообективите на двама забележителни фотографи - Сюлейман Акман, чиито фотографии се представят за първи път и който участва и в последвалата дискусия, и Бехич Гюналан, който през 2009 г. е представил изложба в Кърджали.

Създаден е и "Визуален архив на асимилацията", който беше представен с откриването на изложбата.

Сюлейман Акман е 6-годишен през 1951 г., когато заминава с родителите си за Турция по първата изселническа спогодба. В Истанбул завършва университет със специалност графика и фотография. През 1969 г. заминава на младежка бригада в Германия и на връщане решава да посети родното си село Глоджене, Русенско. Заварва тревожна ситуация, много хора се готвят да заминават за Турция, това е нова изселническа кампания, определяна тогава като събиране на разделените семейства от предишното изселване. На гара Топчии, Разградско, море от народ - изпращачи и заминаващи - там Сюлейман прави серията снимки, които не се забравят. Имало е и кореспондент от турския вестник "Джумхюриет", покрай него милиционерите помислили и Сюлейман за журналист и не го спрели, но разказа, че доста страхове набрал, докато снимал.

Сложен е научният анализ на изселническите кампании, коментира на последвалата откриването на изложбата дискусия Михаил Иванов, съветник на президента Желев по етническите въпроси. Защото - заминаването изглежда доброволно, много български турци настина искат да заминат.

Въпросите обаче остават: А защо искат? Защо оставят цъфналите си градини, уредените си къщи, професиите си, за да се озоват в села, в които няма и кълн от онова, което са изоставили в България - така описва Сюлейман първото си детско впечатление от стъпването в селото в Турция, в което е започнал новия си живот.

След насилственото преименуване обаче, което започва към 1984-1985 г., може да се говори за действително етническо прочистване, а заминаването си е чисто прогонване от родните места.

Тъга и непреодолима печал - така критиците в турските медии определят фотографиите на Бехич Гюналан. Роден е в Истанбул през 1952 г. Завършил хуманитарни науки в Истанбулския университет. През лятото на 1989 г. като кореспондент на в. "Хюриет" е командирован и прави серията снимки на жп спирка Капъкуле-Одрин, част от които са изложени. В интервю за Диана Иванова в Одрин през ноември 2024 г., казва, че се е старал да снима хладнокръвно, но от време на време очите се насълзявали. Емоцията понякога идва след време.

Детето, което сресва косата на куклата си, докато чакат влака, намерило след години Бехич да му благодари. А момчетата, заснети в рамката на прозореца на едно купе, след като снимката била публикувана във в. "Сабах", се намерили и си направили същата фотография, вече като възрастни.

Поредица разговори между двете затвърждават усещането им за липса на обща визуална памет за репресиите и прогонването на българските турци, тъй като съществуващите фотографии са разпръснати в множество частни и публични архиви и това е съществен проблем пред разбирането на същността на травматичните процеси, случили се пред очите на няколко поколения българи. От тези размисли през 2023 г. се ражда Визуалният архив на асимилацията, отворен проект в развитие, който събира на едно място фотографиите на български и чуждестранни фотографи, разказва Диана Иванова - журналист и изследовател, съавтор на редица проекти в областта на индивидуалната памет за близкото минало, и добавя:

Зейнеп, сега професор по литература в Анкара, е родена в пиринското село Корница и от дете преживява репресиите над своите родители и съселяни. Самата тя преминава през арести, съпротива срещу репресиите, съдилища, изселване вътре в България, затвор и накрая експулсиране в Турция на 3 февруари 1989 г.

И обобщава: Фотографията има силата не само да запълни празните полета на паметта, но и да роди нови думи, нови образи, нови чувства. Тя превръща всеки от нас, който наблюдава, във важен свидетел. Това създаване на общност за споделяне е ключово. Защото не можем да оставим справянето с травмата върху плещите на самите пострадали и техните наследници. Именно затова свидетелската фотография може да създаде общност и ни предлага възможност да поемем отговорност за случилото се - всеки един от нас може да го направи, независимо къде е бил тогава.

Отбелязването на трагичните събития продължава с дискусии с журналисти, с психоналитика Мимоза Димитрова и Диана Иванова.

Идеята е своеобразно продължение на усилията на Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) от 2023 г. насам да се създаде среда за разговор по темите вторична травма и колективна травма. Акцентът тук е поставен върху свидетелството за травмата (което много често е самата фотография), оцеляването (на свидетеля и важния път към създаване на общност от свидетели.

Всеки от участниците има своята лична причина да се вълнува от темата за прогонването и да не я подминава, затова под мотото "Какво виждаш/Какво виждам" преминаха няколко тура на изложбата и предстоят още (представяме ги с текста от пресинформацията за изложбата):