Този роман е написан от автор, който не вярва в изкупителната сила на литературата. Неж Сино твърди, че травмите не могат да се естетизират и в ужаса на жертвата няма красота. Размишлявайки върху концепции от "Човешкият род" на Робер Антелм (дали извършителите на Холокоста са запазили някакъв аспект от своята човечност), Сино изразява своята мъчителна позиция: отричането на човешкото в другия е равно на себеотричане. Но тази книга не е за ницшеанските съмнения. Автофикционалният ѝ разказ ни довежда паралелно до два аза: на изнасилваното дете и на човека, в който то се превръща заради и въпреки изнасилванията.

Името (ѝ) - Неж, (от фр. neige, сняг) е избрано заради приказката с Белоснежка и Червенорозка, дори сестрата на Неж се казва Роз. В тази приказка джудже омагьосва принц и го превръща в мечок, а историята завършва с разомагьосване и сватба. В известен смисъл романът "Тъжният тигър" повтаря приказката, но с обратен знак: пастрокът на Неж е "омагьосан" и се превръща в животно, сватба няма, но има принудителни първи брачни нощи, които продължават с години.

Историята в романа ни въвлича в живота на Неж, която от седмата до четиринадесетата си година е изнасилвана системно от своя доведен баща. Години по-късно, вече млада жена, тя подава жалба срещу насилника си. На съдебния процес той прави пълни самопризнания и е осъден на девет години затвор. Макар това да е роман и за мълчанието, Неж Сино проговаря с гласа на лишените от глас - книгата е малка част от полифонията на травмата и може би затова открито диалогизира с Владимир Набоков, Вирджиния Улф, Ани Ерно, Тони Морисън, Кристин Анго. И все пак разликата е, че тази книга е и изповед и Сино пише от привилегированата позиция на оцелелия.

Неж Сино анализира езика, литературата, наказателния кодекс, безкрайното тълкуване на фактите. Анализира насилието, лепкавото усещане за ужас, което е застинало в мозъка и превръща реалността в хиперреалност. Разказът ѝ е изграден без баланс - есеистично, документално и изповедно контрастират и само потвърждават несигурния статут на преживелия насилие. Към определението за жертва влиза и допълнението, че жертва си и когато живееш в общество, в което има табу да се говори за кръвосмешения.

Романът е написан с абсолютното убеждение, че понятията, в които мислим насилието, могат да преминават от един терен в друг. С убеждението, че рискът да се тълкува една книга извън контекста, който задава, винаги съществува. Но и с надеждата, че в жизнения цикъл на снега има повече снежни човеци, отколкото снегорини.