На български излезе романът "Жана д'Арк. Завладяващата история на една героична жена" от американската писателка Катрин Дж. Чен, съобщи издателство "Кръг". Преводът е на Мариана Христова, а корицата - на Таня Минчева.

Катрин Дж. Чен връща читателя в първата половина на XV век, когато цяла Франция е в пламъци. От близо век бушува война с Англия и французите са загубили част от земите си. Кралете се сменят, народът страда. Спасението идва неочаквано със 17-годишната Жана. Израснала сред побои, глад и безнадеждност, в свят, в който жените са обречени да се подчиняват и да страдат безмълвно, тя се надига - с меч в ръка, с огън в сърцето и с една-единствена цел: да промени съдбата си и тази на родината си, разкъсвана от Стогодишната война.

В интервю за сайта на университета "Принстън", чийто възпитаник е, авторката Катрин Дж. Чен казва, че се надява, след като прочетат "Жана д'Арк", хората да се почувстват, сякаш са излезли от кинозала - "изпълнени с адреналин, но и трогнати". По думите ѝ, пишейки романа, тя е оценила дълбоко всичко, което Жана е постигнала в своя кратък живот:

Нейната работа е да събира камъни. Не камъчета, а камъни - тежки, с ясно очертани ръбове и остри ъгли. Докато момчетата от Домреми се събират на полето, Жана е приведена над земята и изравя оръжия с почернелите си нокти. Вдига полите си, стисва здраво краищата в юмрука си и понася тежките си съкровища във вързопа.

Брат ѝ Жакмен изсвирва и останалите дотичват - несигурна, тътреща крака армия, чийто капитан е той, защото е най-големият - шестнайсетгодишен - и най-високият. От устата му стърчи житен клас и се извива в дълга арка като единичен мустак. Той поглежда към жарещото следобедно слънце в чистото синьо небе, протяга крак, разтърсва стъпало, сякаш за да го раздвижи. Над тях горещият вятър потрепва колкото да разбърка косите им. После тревата застива. Едно от момчетата разтяга уста в прозявка.

Жана показва съкровищата си на Жакмен и той кимва. Като капитан има право първи да си избере камъни. Взема два от най-големите за себе си и посочва с поглед към хората си. Жана тръгва бавно и целеустремено покрай редицата. Раздава камъни, но не на случаен принцип. Оглежда всяка протегната ръка, преценява дали е свикнала с нацепване, порязвания и драскотини, с бой в прахоляка из дворове и копи сено, или все още не е посветена в ритуалите на момчешките боричкания и усърдния труд. На едно момче не бива да се дава камък, по-голям от дланта му, който то не може да стисне с пръсти и да хвърли точно. Затова тя раздава на приятелите на брат си, широкоплещестите момчета на дванайсет и тринайсет години, онези камъни, които смята, че им подхождат: тъпи и тежки.

За най-дребния воин в тази импровизирана армия, момче, което познава само на външен вид и по име, запазва най-хубавия камък. То е на седем години, с три по-малко от нея, и гризе ноктите на едната си ръка внимателно, дори замислено, а другата виси до тялото му. Когато Жана му подава наградата, то не я взема, затова тя трябва да сграбчи ръката, която не е пъхната в устата му, и да притисне двата камъка, определени за него, към дланта му, след което да я затвори. Единият камък е съвсем обикновен. Но другият е гладък, тесен и лесен за държане. За разлика от останалите, е с назъбен ръб. Когато преди малко ръката ѝ го усети в топлата земя, Жана се усмихна.

- Може изобщо да не посмеят да дойдат - обръща се Жакмен към всички, вече отегчен. Подмята един камък като жонгльор, който се подготвя за представление, и го хваща леко драматично. - Те са страхливци - добавя.

Но още докато Жакмен говори, Жана чува зад тях, по краищата на поляната шумолене, раздвижване, което е толкова тихо, че ги стряска със своята неочакваност, и тогава Жана чува как сърцето ѝ бие чак в ушите.

Врагът е дошъл и за миг, само за миг, те остават стъписани от това, което виждат. Сякаш се взират в огледало, защото всяко момче от френското село Домреми, застанало тук, си има двойник, близнак от бургундското село Макси, на по-малко от половин час път пеша от тях в хубав ден и техен заклет враг. Десет срещу десет.

С Жана нейната страна наброява единайсет и тя се набива на очи: момиче, облечено в рокля от избеляла червена коприна, с черна рошава коса, цялата на възли, която стига под раменете ѝ. Жакмен изръмжава тихо:

- Махни се от пътя, Жана!

Тя го поглежда свирепо, преди да се отдалечи, без да бърза, към периферията на бойното поле. Обляга се на едно дърво, скръства ръце на гърдите си и оглежда сцената. Брат ѝ не знае, но тя е оставила в джоба си три камъка и когато поглежда надолу, вижда в краката си дебел клон, подобен на тояга. Добре е човек да е подготвен.

Бойците и от едната, и от другата страна са опърпани. Вижда се къде майките и сестрите им са закърпили туниките и панталоните им, обезцветените кръпки, пришити на коленете и лактите, където платът се износва лесно. Жана почти чува къркоренето на коремите им. Момчетата постоянно са гладни, макар че техните порции често са по-големи, и в нейната къща човек трябва да яде бързо, ако иска сам да изяде своя дял от хляба и яхнията.

Да, Жана говори от опит: все пак има трима братя (двама по-големи и един по-малък). Когато храната не достига, те не спират да говорят какво биха яли, ако можеха: парчета телешко, от които капе мазнина, димящо филе от прясно уловена пъстърва, всички блюда от всички пиршества, които щяха да устройват, ако бяха благородници. Понякога, когато са в добро настроение, ѝ позволяват да приклекне наблизо и да ги слуша. Тогава устата ѝ се напълва със слюнка, защото нейният апетит не е по-малък от техния и тя също е винаги гладна. Но обикновено я гонят, а ако не успеят, защото тя стои като стена на мястото си, спират да говорят, докато тя не се умори от тишината и сама не си тръгне.

Никой не знае със сигурност кога са започнали тези междуселски битки, нито пък защо момчетата от френското Домреми и бургундското Макси се замерят с камъни, когато бащите им успяват да поддържат мир, макар и да са винаги нащрек. Но ето че сега са тук, на бойното поле.

Тук, с лице един към друг, избърсвайки последни капки млечнобели сополи в ръкавите си, с бузи, зачервени не от гняв, а от топлината на летния ден. Ето ги тук, с корави погледи, решителни лица и стиснати зъби. "Само няколко - мисли си Жана - приличат на родени бойци." Тях винаги можеш да ги различиш - по начина, по който се взират в своя враг, без да мигнат, по неподвижността и мълчанието им, по начина, по който държат главата си вдигната.

Момчетата от Макси са дошли подготвени. Изваждат ръце от джобовете си и ги показват: дланите им са пълни с черни камъни. Тя се пита коя ли от техните сестри им е помогнала да изберат тези камъни и дали снарядите, избрани от друго момиче, нейната бургундска близначка - може би и тя се казва Жана, - ще бъдат толкова добри като тези, които тя е намерила на това място. Но едва ли. Тя е избрала най-добрите камъни за армията на брат си.

Как започва една битка? Коя страна ще нанесе първия удар? Или всички започват едновременно, така както човек повдига двете си ръце едновременно за молитва? Това е въпрос, над който тя и чичо є Дюран Лаксар са размишлявали по време на многобройните му посещения. Въпреки ниското си потекло и липсата си на образование чичо ѝ е мислител, разказвач на истории, скитник, изживял живота на цяла дузина мъже за своите четиресет-петдесет години.

Никой не знае на колко е точно. Когато се усмихне или засмее, демонстрирайки здравите си зъби, всички невредими, ненащърбени, на мястото си, без нито едно почерняло пънче, спокойно може да мине за трийсетгодишен. Казва, че е бил юнга, готвач, помощник в кожарница, работник за един час, един ден и един месец, в полето, на доковете и дори - така твърди - на ешафода като помощник на палача.

И така, как започва една битка? Той ѝ е разказвал истории за битки, легендарни битки, които започват с песен. С вик. С проклятие. С молитва. Но в този красив летен следобед, на широка ивица неутрална земя между техните две села, битката започва с въпрос.

- Коя е тази? - пита водачът на селянчетата от Макси и посочва към нея.

Тя отговаря, преди Жакмен да е успял:

- На мен ли говориш, бургундско нищожество?

Може би камъните, скрити в полата ѝ, я правят дръзка. Или пръчката, която знае, че лежи толкова близо, че може да я стигне с крак и да я хване с ръка само за секунда.

Жакмен я стрелва с убийствен поглед, който казва: "Тръгвай, преди да кажа на татко, че си била тук, защото ще съжаляваш!", точно когато вражеският капитан се изплюва на земята. Прави го с такава сила, че човек почти очаква да види как на тревата се търкулват един-два предни зъба. Дистанцията помежду им е безопасна - храчката му се приземява далеч от нея, - но Жана се стряска. Обикновено гласът ѝ е достатъчен да отблъсне братята ѝ, да ги накара да останат настрана. Тя се премества по-близо до дървото и се подпира на него.

- Арманяшка кучка! - изкрещява капитанът на бургундците и във въздуха полита един камък - Жана не може да каже от коя страна. Не е задължително, забелязва тя, да е бил запратен към конкретна цел. Заради момчето Гийом се надява да не е загубил своята награда с острия ръб толкова скоро.

Камъните политат във въздуха като сърдити, бързи птици. Всеки път щом някой от тях улучи целта - нечие рамо или корем, - следва вик от болка.

Когато камъните свършват, започва ръкопашният бой, макар че прилича повече на въргал - всяко момче сграбчва друго горе-долу със същата височина и тегло и двамата започват да се търкалят през калта като едно тяло. Зъби се забиват в глезени. Палци - в затворени очи. Навсякъде се вижда плетеница от дългурести крайници, несигурен тромав танц в облаци прах, вдигнати от ритащи крака. Пронизителните викове на по-малки деца се врязват в крясъците на по-големи. Жана на драго сърце би се включила, но не знае откъде да започне, а и вече не може да различи своите от врага.

Още когато пристигнаха, бе забелязала тъмната граница от дървета, която минаваше по земята. Тогава беше казала:

- Виж, Жакмен, погледни нагоре!

С глас, от който в очите на баща ѝ всеки път се появяваше убийствен блясък, бе рекла на брат си:

- Трябваше да започнеш да събираш камъни още преди седмици. Всяка от тези битки - датата, часът и мястото, се решават от капитаните много преди това. Ние - тук включва и себе си - можехме да намерим най-добрите камъни и да ги пъхнем в чували, а после да ги вдигнем с въжета до върховете на дърветата. Тогава всяко момче можеше да се покатери на някой скрит клон и оттам да нападне врага от засада тутакси щом пристигне. Момчетата от Макси щяха да повярват, че небето или самият Бог ги замеря с камъни. Щяха да се напикаят. Да избягат.

Но брат ѝ само я беше изгледал гневно. Той е пестелив на думи. Баща им смята, че това е една от силните му страни; тя мисли, че Жакмен просто е глупав.

- Ако искаш да останеш - отвърнал бе той, без да довърши изречението. С протегната ръка беше посочил небрежно към полето. - Потърси камъни.

Сега тя забелязва отдалеч капитана от Макси в схватка с Жакмен, в която никой не надделява, и ѝ се приисква да протегне ръка към брат си и да го разтърси здраво. "Няма и пет минути, а вече имаш нужда от помощта ми!" Но се навежда. Хваща с дясната си ръка пръчката, която изпълва цялата ѝ длан. Втурва се към открития гръб на врага. Главата му е като тънък оранжев пламък, който отразява слънчевата светлина. Вдига пръчката, за да удари, както и за да отблъсне всеки, на когото би му хрумнало да нападне

Един вик я спира.