Дистопиите или биват отнасяни към т.нар. "спекулативна литература", или малко по-конкретно ги определят като жанрова литература, но както и да ги етикетираме, те отдавна са във фокуса не само на фантастите, но и на много от водещите съвременни писатели.

От години Маргарет Атууд не е единствената сред звездите писатели, които развиват жанра. Напоследък го правят и някои от най-нашумелите нови имена в световната литература - латиноамериканската писателка Саманта Швеблин, скорошният носител на "Букър" Пол Линч, живеещата в Берлин японска авторка Йоко Тавада. И ако при Атууд можем да откроим един доста константен модел на дистопичното, залагащ на идеята за свършека на света, последния оцелял човек, както и на сблъсъка между различни общности, споделящи определени визии за живот, при изброените писатели тези опори са надмогнати.

Разпознаваемите модели са изоставени и близостта с този по-разпространен образец е като че ли само говоренето за бъдещето и описанието на света след катастрофата, която може да е политическа, както е при Линч, или екологична, както е при Швеблин и Тавада. Като винаги въпросното бъдеще е застрашително и белязано от загуби - на свобода, на разум, на човешко. Ново е и проникването на дистопичното в ежедневния свят, за който изброените писатели говорят, както и проявите му в едни на пръв поглед обичайни сюжети.

Обект на по-конкретно наблюдение в тази рецензия ще бъде "Пратеникът" на Йоко Тавада. Преди да говоря за книгата обаче, ми се струва важно да отбележа, че за разлика от доста от превежданите през английски език японски книги, тази е в превод от японски на талантливата млада преводачка Мартина Недялкова. Нещо повече, по този превод тя е работила с редактор японист - Дарин Тенев, което гарантира качеството на текста и е пример за практика, която издателствата трябва да прилагат по-често.

И така, Йоко Тавада е едно от нашумелите имена не просто в японската, но и в световната литература. Голяма част от превежданите навсякъде по света японски писателки напоследък нашумяха с книги, в които откриваме някои повтарящи се елементи и топоси: кафенета, книжарници и библиотеки, и най-вече котки.

Йоко Тавада няма нищо общо с тях. Дали защото е много повлияна от немската литература и пише и на двата езика - японски и немски, тя се откроява като много различен глас. И както критиката по света отчита - като водещо име за екзофонната литература. Често в интервюта Тавадаа споделя, че не иска да се привързва към никой език и да запази дозата отчужденост, която писането на друг език носи, защото - твърди тя - дори родният език е превод.

Или, както отбелязва нейната преводачка на английски, този постоянен преход е свързан по-скоро с идеята за екзистенциално изместване, а не с обслужването на тезата за междукултурния диалог; Йоко Тавада не се интересува от пресичането на границите, интересни са й самите граници. В този смисъл темата за езика е важна за нея не само като личен опит, но и заради вплитането на разсъждения за ролята му във всичките й текстове, доколкото езикът става един от основните белези за раздяла, лична катастрофа, нахлуване в дистопичното.

Подобно на критиците на трансхуманизма, които отчитат, че ако се постигне безсмъртие, то ще доведе до апатия, криза на мотивацията, нежелание да се действа, а и ще направи раждането на деца безсмислено, нещо подобно наблюдаваме и при Тавада.

Не точно апатия е обзела възрастните, но те нямат особено с какво да запълват времето си, заемат се с нетипични неща, връзките ерозират, чувствата също. Защото "Пратеникът" представя един свят, в който най-възрастните не умират. И в този свят очевидно няма място за деца, защото най-малките са болнави, трудно ходят, не могат да се приспособят и не доживяват дори до юношеска възраст. Имат талант, но нямат силите да го наложат. Изобщо, нямат бъдеще. То е на старците.

Япония е станала практически необитаема, връзките й със света са приключили. Земята й е замърсена, пресните плодове са рядкост, а повечето животни са изчезнали. Човешкото мутира в нетипични форми, включително полът на хората се сменя най-малко веднъж.

И не на последно място, изолацията провокира национализъм, който обрича, защото индиректно Йоко Тавада му противопоставя миналото - пътуванията, срещите, връзките, чувствата са белязвали нормалността. Затова и ако някакъв изход се провижда, той е в тайно общество, което се опитва да изпрати деца навън, за да се взривят границите на «затвореното» общество.

Започнахме с това, че «Пратеникът» е сред дистопиите, които очертават нови посоки пред жанра. Но тя прави и още нещо - смело показва как съвременната литература може да предлага визии за бъдещето, които политиците да употребяват в своите реални политики за утрешния ден.