Статията не е част от редакционното съдържание на “Дневник”
Издателство "Ера"
В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Убийство в Париж", с автор Матю Блейк, предоставен от Издателство "Ера"
Един потиснат спомен. Едно убийство, заровено във времето. Една жена, която трябва да разкрие истината - преди да е станало твърде късно.
Оливия Фин е експерт по паметта в болница в Лондон. Едно обаждане от Париж преобръща живота ѝ. Баба ѝ - Жозефин Беноа, твърди, че в последните дни на Втората световна война е извършила убийство в легендарния хотел "Лутеция". Спомен, изникнал след десетилетия мълчание.
Когато пристига в Париж, Оливия вижда хотелските архиви, които потвърждават, че в същата стая е умряла жена през 1945 г. Въпросът вече не е дали Жозефин казва истината, а какви други тайни крие миналото...
Докато нови убийства разтърсват настоящето, Оливия се впуска в надпревара с времето из елегантните, но и опасни улици на Париж, за да стигне до истината. Истина, която я води до прозрението, че някои спомени имат способността да убиват.
Матю Блейк е автор на световния бестселър АННА О, който е публикуван в 41 държави. Нарежда се до автори от ранга на Джилиан Флин и Алекс Майкълидис.
Откъс от "Убийство в Париж" на Матю Блейк
Оливия
Понякога не мога да повярвам колко много неща се промениха за толкова кратко време. Неотдавна бях с Ти Джей и пиехме горещ шоколад в "Къщата на рибаря". Не се познавах с Том, процесът не се беше състоял, баба беше в Париж и не забравяше така, както сега. Все още имаше проблеми, но бяха дребни. А после всичко се обърка.
Процесът промени всичко.
Звъня в отделение "Памет", отменям всичките си часове за днес, прибирам се и започвам да си събирам багажа. Не мога да повярвам, че баба е свързана с убийство. Пиша на Кайл, обяснявам му какво се е случило, а после намирам най-бързия маршрут до Париж и купувам билет за първия влак на "Юростар" от гара "Сейнт Панкрас".
Докато се занимавам с багажа, поглеждам към етажерките в спалнята си и виждам всички издания на "Войни на паметта". Написах тази книга, докато се срещах с Том. Той седеше на стола си с онази своя рошава коса и смъкнати надолу очила, винаги с чаша чай "Инглиш Брекфъст", и пушеше вейп като тийнейджър. Постоянно дъвчеше шоколадови дижестиви, но винаги си събираше трохите. В много отношения беше изтъкан от противоречия.
В някои дни ми се струва, че всичко започва и свършва с Том.
Приключвам с опаковането, хващам "Юбер" и излизам от къщата, като набирам номера на Луи. Преди процеса, свързан със смъртта на Ингрид Фокс, си говорехме веднъж на седмица. Сега е веднъж на месец. Телефонът едва е звъннал, когато винаги благонадеждната му лична асистентка, Шарлот Фуке, вдига. Тя ръководи всичко на "Кей Волтер", където се намира психотерапевтичната клиника на Луи. Гласът ѝ е прекрасен, напевен.
- Оливия?
- Шарлот, здравей, извинявай, че ти звъня така изневиделица, но нещо е станало с баба. Исках вие с Луи да разберете първи. Изглежда, тази сутрин е станал инцидент в хотел "Лутеция".
Сега Шарлот сякаш фокусира вниманието си. Споменаването на шефа ѝ винаги ѝ действа така. Миналото на Луи е достойно за холивудски филм. Той е герой от Френската съпротива, а после станал един от водещите психотерапевти иноватори след войната. Учил е в Сорбоната и първите му пациенти са били оцелелите от концентрационните лагери, настанени в "Лутеция" след завръщането им в Париж.
Случило се веднага след края на войната. По-късно Луи дьо Вилфор основал клиника, която станала известна по цял свят, той бил в разцвета на силите си, но после възрастта не го пощадила и той се оттеглил от центъра на вниманието.
Луи е красив и едно време изглеждаше като кръстоска между Джордж Клуни и последния руски цар. Сега е на деветдесет и няколко години, но всяка вечер си приготвя дрехите за другия ден, обича фините костюми по поръчка и при редките си появи в обществото изглежда като безупречен джентълмен.
Познавам го от малка, заради него започнах да следвам психология - за да тръгна по неговите стъпки. Баба ме водеше на чай в луксозния му апартамент на "Кей Волтер", който беше и негова клиника. Със сина му Едуар - който му се роди късно, много след като беше навлязъл в средната възраст - си играехме, докато Луи и баба си говореха.
Този свят в Париж изглежда съвсем различен от къщата близнак в "Редбридж" и в много други отношения. В моето детство лондонската мъгла и френският блясък се съчетаваха. По-късно, когато мама умря и животът ми излезе извън релси, Луи ме взе под крилото си и ми помогна отново да открия смисъл.
Избягах от Лондон, започнах да следвам в Сорбоната и всеки ден ходех на терапия в кабинета му, а той бавно сложи съзнанието ми отново в ред. Помогна ми да си възстановя някои спомени за смъртта на мама и да преодолея травмата, а не да я потискам. До ден-днешен ми се струва, че му дължа всичко, което съм.
- Какъв инцидент? - пита Шарлот.
Таксито пристига. Сравнявам номера му с приложението, решавам, че шофьорът не е непосредствена заплаха за живота и здравето ми и сядам на задната седалка.
- Има някакъв пристъп. Очевидно е започнала да забравя още повече. Качвам се на "Юростар" и идвам, за да уредя всичко.
Не споменавам за признанието, нито за идеята баба да е убила някого. Тази мисъл е абсурдна и не искам да притеснявам баба още повече. Тя може и да седи под собствения си портрет и да обърква картините с живота си, но си остава горда французойка от поколението, което никога не е признавало слабост.
- Онова самодоволно копеле, детективът, се държа много агресивно, сякаш баба е престъпница - продължих аз. - Трябваше по-често да идвам при нея. Май не съм искала да призная, че това може да се случи... Но всички признаци са били налице. Трябваше да ѝ направим истински тестове. Не биваше да допускам да се стига дотук.
Шарлот има глас, създаден за телефонни разговори. Умее да излъчва съчувствие.
- Не бъди глупава! Баба ти е щастливка, че те има. Всички се опитваме да не забелязваме загубата на памет у другите, за да не си мислим, че един ден може да я видим у самите себе си.
Права е, разбира се. Цял живот съм лекувала пациенти с проблеми с паметта. Както повечето лекари, и аз трябва да разграничавам чувствата си. Не мога всеки ден да отнасям всичката болка у дома и сутринта да се събудя силна. Никой не може.
- Исках вие да разберете първи - казвам аз. - Бащата на Ти Джей ще го води и взема от училище, така че може би ще успея да остана няколко дни, за да може баба пак да свикне с апартамента си, а после ще потърся други варианти да ѝ осигуря подходящи грижи.
- И от всички места в Париж е избрала точно "Лутеция" - измърморва Шарлот. - И тази картина. Каква ирония!
Четох някъде, че дори най-големите звезди имат само един наистина голям хит, с който си създават име. Предполагам, че и с баба е същото. Тя има този свой портрет, за който хората са чували. Той изобразява време, когато "Лутеция" е бил подслон на хиляди оцелели от Холокоста веднага след войната, момент, в който и Луи е започнал да се прочува още като студент по медицина, който ги лекува. Баба може да забравя какво е правила вчера или как да включи чайника, но помни картината, върху която е изградена кариерата ѝ, макар че изглежда е объркала жената от портрета със своя собствен живот.
Ако Луи ме вдъхнови да уча психотерапия, то най прочутата картина на баба, окачена в лобито на хотел "Лутеция", ми помогна да избера върху какво да се съсредоточа. Както каза Шарлот, сега името ѝ изглежда иронично.
"Спомен".