Ако някой познава и харесва Памук, нека прочете и Анар. Има защо. Това е книга на границата между съня и света, роман от Константинопол до Истанбул, роман за миналото, настоящето и бъдещето. Ихсан Октай Анар отваря капсула на възможните разкази, поставя капан за рационалното, създава амулет против ясната и права логика.

В същността си произведението е фарс на тема познание. Съставено е от глави, части и фрагменти и в тях среща си правят сънища, разкази, фолклорни наслоявания, философски подигравки и метафизична проза.

Книгата на Анар е антидекартов манифест. Неговият герой Узун Ихсан ефенди не казва "Мисля, следователно съществувам", а "Сънувам, следователно съществувам".

Трансформация, която демонтира фундаментите на западния рационализъм и пренаписва модерността в кода на Изтока. Тази подмяна на картезианската аксиома с особена етика и естетика на съня може да се чете като интелектуален бунт. Срещу колониалното мислене, срещу догмата на напредъка, срещу просвещенската арогантност. (Наистина какво ли би било, ако Монтен беше заел централното място на Декарт?)

По същество Анар прави това, което Бахтин нарича "карнавализация на познанието" - принизява високото, възвисява ниското. Черната монета в романа например, символ на власт и смисъл, се оказва артефакт, способен да свързва светове. Но "Атласът" не е просто археология на предмодерното. Той е постмодерен колаж от митове, исторически и алтернативни пространства, суфистка философия, карикатурна визия за властта и присмехулно писателско всемогъщество.

Езикът на романа сам по себе си е отломък от епическото наследство, гравиран върху ориенталски орнамент. Това съвсем не е реализъм. Това е магически реализъм, пречупен през ислямско-османската култура. Константинопол в книгата прилича повече на потапяне в мултивселените, отколкото на историческа хроника.

Светът в романа, свят на шпиони, мехлеми, заговорници и съновидения, на пръв поглед изглежда толкова далечен, че е почти сюрреалистичен. И все пак в параноята, затвореността, желанието за контрол чрез знание (като черната монета или тайните карти) лесно можем да разпознаем и съвременна Турция, но не по-малко - и съвременна България. И двете общества таят съмнение към рационалното знание. И двете се лутат между мита за Европа и митологията на своето собствено минало.

Както Турция след Ердогановата реислямизация, така и България с националпопулистки рецидиви се лутат между илюзиите за модерност и копнежа по "славното минало". Узун Ихсан ефенди би бил чудесен образ и на един съвременен български учен от малък град. Особен човек, затворен в своята стая, създаващ карта на един свят, който отказва да го разпознае. Атлас на недостижимото, където Варна и Диарбекир са еднакво далечни.

Анар ползва познати и вече класически постмодерни хватки. В арсенала му ги има както знанието, едновременно фетиш и илюзия, така и структурирането на текста като поредица от "книги в книгата". Заедно с това присъства и превръщането на историята в мит и на мита в история, редом със смешната деконструкция на философски авторитети с източна нагласа и с причудливите герои, ирационалните системи и авторовите вмешателства. Естествено, ирония и меланхолия (хюзюн) са също налични.

В епохата на фалшивите новини, генерираните текстове и тревожните геополитики "Атласът" е словесна провокация. Ако романът е сън, то кой ни сънува? Ние ли сънуваме Турция? Турция ли сънува нас? Или и двете ни сънува едно разпадащо се минало?

Турция и България като два полуострова на незавършената модерност, два съседни съня, разказвани с различни метафори, но от една и съща болка. Узун Ихсан ефенди стои на прозореца и гледа бъдещето - то идва с черен знак. А ние като Бюнямин се събуждаме с вечния въпрос: "Сънувам ли, или участвам?"

Романът не се интересува от емоционална идентификация. Книгата е за съня на разума, не за страстите на сърцето. Героите са по-скоро типове, отколкото личности. Затова дори смъртта, насилието и любовта (ако изобщо ги има) не нанасят удар. Това е съзнателен избор, но и ограничение, отдалечаване от възможността за съпреживяване.

Книги, които задълбочено разглеждат важността на паметта и колебанията на езика, пародират свободно властта, анализират позите и провалите на агресивната мъжественост и са сатирични към религиозната доминация, са от изключителна важност днес. Особено когато доставят удоволствие с размаха, майсторството и мащаба си. Това е особено интелектуално преживяване и гъдел, както и извънредно приятно упражнение във възпитание на въображението. Анар не казва как се мисли за света, а как се сънува той. Това изисква търпение, отвореност и любопитство, но който ги има, ще бъде възнаграден.