РЕШИТЕЛНОСТ

Бях ужасно притеснен, когато подавах документите си за участие в подбора на Британските специални части. Никога обаче няма да забравя думите на чиновника от Специалната въздушна служба. "Всеки, който се записва за подбора, се отличава с основите физически белези: две ръце, два крака, една глава и един комплект дишащи бели дробове. Разликата между онези, които биват избрани, и отпадналите обаче се състои в онова ето тук - заяви той, като докосна гърдите си. - Сърцето е решаващият фактор. И само ти си знаеш дали твоето е достатъчно, за да бъдеш избран."

Значи единствената квалификация, която се изискваше да притежавам, беше туптящо сърце в гърдите. Наричаме го още вътрешен пламък, характер, смелост или силен дух.

В последвалите няколко месеца ми бяха предоставени достатъчно възможности да се уверя доколко наистина притежавам въпросните качества. Подборът започна с поредица усилени физически изпитания, така че да се отстранят онези, които поначало не е трябвало да си подават заявленията: продължителни дневни и нощни планински преходи с тежка раница на гърба, тактически колан с чантички и оръжие - винаги в непрекъсната надпревара с времето и борба с климатичните условия, терена и собствените си съмнения.

И още: двеминутни боксови схватки в свободен стил; безкрайни коремни преси и лицеви опори; изгарящо дробовете предълго тичане нагоре по хълмовете, и то често, докато носиш друг кандидат на гръб Измъчваха ни толкова ожесточено, че нерядко повръщахме.

Най-ужасни обаче бяха така наречените "хамалски изстрелвания", които представляваха преходи с бързо тичане през планинските горски пътеки в пълно бойно снаряжение и с необходимата екипировка (заредена в натъпканите ни като за хамали раници). Те се случваха, когато вече бяхме капнали от умора, грохнали, плувнали в пот и покрити от главата до петите с мазоли.

Човек можеше да си гарантира безопасността само ако действаше на максимума от силите си, придържаше се към фронтовата линия и никога не се предаваше.

А това не ставаше по-лесно. Ако исках да пожъна успех, се налагаше да напрягам сили още по-усърдно с всяка следваща седмица. Постепенно обаче нещо вътре в мен се промени - започвах да свиквам с болката. Започвах да осъзнавам какво представлява решителността. Учех се да загърбвам временното страдание и да се съсредоточавам върху ползата и целите си в дългосрочен план.

Днес, години след въпросните събития, мога да кажа, че съм признателен за тези житейски уроци, но и че все още продължавам да се уча. Но да се осланяш единствено на собствените си сили, продължава да бъде непосилно и пълно с недостатъци начинание.

Ключовият момент в издръжливостта за мен се оказа знанието, че разполагам с цял резервоар освежителна жива вода вътре в себе си, от който да черпя сили - убеждението, че колкото и изтощен и обезверен да се чувствам, до мен и вътре в мен винаги има едно Присъствие, което ме насърчава да продължа, помага ми да се изправя на крака и да не спирам да се боря.

Това Присъствие не иска нищо в замяна. То е мощно, добро и основано на любовта. И както родителят окуражава малкото си дете, така и то ни поддържа, напътства и брани на всяка наша крачка.

Знаех, че това Присъствие е неотлъчно до мен, че никога не ме е изоставяло и няма да ме изостави. Някои го наричат Бог, а други - вселенска сила и любов. Иисус е живял в тази мощ и я е споделял с околните всеки ден, непрекъснато. Той казва, че е тази мощ: "Аз съм пътят, истината и животът" (Йоан 14:6), а аз се убедих благодарение на своя изпълнен със стотици приключения житейски път, че Той винаги спазва Своите обещания за живота и бъдещето ни.

Нашият отговор на тези обещания играе ключова роля. Не е необходимо той да е религиозен или гръмогласен. Даже напротив - истинската вяра често е неподправена и искрена, тя грее най-ярко в трудностите и провалите ни и никога не ни предава.

Бъдете смели. Нашето пътуване във вярата тепърва започва, а вече носим вътре в себе си върховната мощ и имаме един приятел за наш спътник.

***

През лятото на 1996 г. положих един месец доброволен труд в дивечова ферма в Северен Трансваал, РЮА, като давах и съвети за справяне с бракониерите. Преди да тръгна обратно към къщи във Великобритания обаче, реших да попътувам на север до Зимбабве и да се позабавлявам. По онова време за мен забавлението бе равносилно на скачане с парашут с близки приятели и студени напитки вечер.

Животът беше хубав.

Летяхме необезпокоявани на 4500 метра височина. Не след дълго застанах в багажното отделение на самолета и сведох поглед надолу. Поех онзи добре познат дълбок дъх и плъзнах крака отвъд прага. Усещах влагата на облаците, докато падах през тях. Колко много обичах чувството за пропадане насред тази белота! На около 1200 метра дръпнах шнура на парашута си и чух как платното се разгъва над мен с успокоителен пукот. И както обикновено скоростта на свободното ми падане с 210 км/ч се намали до 40 км/ч.

Когато обаче вдигнах поглед нагоре, осъзнах, че нещо не е наред - не е никак наред. Вместо гладкото правоъгълно парче плат над главата ми имаше един сериозно омотан купол, което означаваше, че парашутът ще е кошмарен за управление. Дръпнах здраво дръжките за навигиране, за да видя дали това ще помогне.

Не помогна.

Продължих да опитвам всячески да установя контрол над парашута си, но губех време и височина със светкавична скорост. Нищо не вършеше работа. За секунди вече се намирах твърде ниско, за да се възползвам от резервния си парашут, а земята се приближаваше все по-главозамайващо. Малко преди контакта с нея дръпнах парашута да се издуе толкова мощно и високо, че тялото ми се извъртя рязко хоризонтално и аз паднах по гръб, право върху скътания резервен парашут, който усетих като камък точно под раницата си.

Не можех да се изправя - имах сили само да се изтърколя и да застена върху прашната земя. Гърчех се в пълна агония.

В онзи миг все още нямах представа за величината на нанесените щети - че съм си разбил три гръбначни прешлена и ме очакват дълги месеци на военна рехабилитация във Великобритания. Месеци, в които щях да съм овързан към шини и неспособен да се движа свободно. Но точно в онези първи минути след падането си аз просто лежах на земята и си давах ясна сметка, че животът ми току-що се е променил завинаги.

Понякога намираме пътя нагоре едва когато бъдем повалени на земята. Понякога забелязваме лъчите светлина едва когато небето над главите ни се заоблачи. А понякога виждаме звездите едва когато ударим самото дъно.

Божията светлина винаги е била и ще бъде най-великият източник на надежда за нашия свят. И никога не ще бъдем толкова далеч, че да не може да ни достигне. Хубаво е често да си го напомняме. Надеждата винаги побеждава и светлината на Иисус ни докосва където и да сме.