Бърз кредит: Енциклопедия на неравноправни клаузи и недобросъвестни практики (1 част)

Бърз кредит: Енциклопедия на неравноправни клаузи и недобросъвестни практики (1 част)

Бърз кредит: Енциклопедия на неравноправни клаузи и недобросъвестни практики (1 част)
Пазарът на бързите кредити у нас измина пътя от обещание за лесна помощ до капан, от който трудно се излиза. Докато рекламите говорят за "свобода", "одобрение за минути" и "нулева лихва", реалността за много потребители се оказва различна: кредит от 600 лв. лесно набъбва до над 2000 лв. след месеци. Как се стига дотам? Отговорът е в договорите - по-точно в онези клаузи, които обикновеният човек трудно забелязва, а понякога дори не разбира, че може да не ги дължи.
В настоящия анализ ще се спрем на най-разпространените неравноправни клаузи - такси, неустойки, обезпечения, автоматична предсрочна изискуемост и други условия, които нарушават баланса между кредитора и потребителя. Във втората част ще отговорим на въпроса как всеки потребител може да се защити - както в съд, така и извън него.

Действия на регулаторите и актуална ситуация

През 2024 г. Комисията за защита на потребителите предприе безпрецедентна акция срещу неравноправните клаузи в сектора на небанковото кредитиране, което отново насочи прожекторите към множеството проблеми. Бяха прегледани над 357 типови договора и общи условия на фирми за бързи кредити (общо над 21 000 клаузи) и 1147 клаузи бяха идентифицирани като неравноправни. КЗП издаде препоръки за отстраняването им и около 85% от небанковите дружества доброволно са коригирали условията си, премахвайки общо 821 неравноправни клаузи. За останалите 122 клаузи, които не са премахнати, КЗП заведе общо 20 колективни иска срещу различни фирми за бързи кредити по повод неравноправни клаузи в договорите им. На всяко дружество бе даден 14-дневен срок да преразгледа общите си условия и да премахне незаконните клаузи, в противен случай следва съдебно производство.
Самата КЗП публично обобщи, че най-често използваните неравноправни клаузи в сектора засягат: такси и комисионни; обезщетения за забава; неустойки при неизпълнение; разваляне на договора и предсрочна изискуемост; обезпечения; промени на валута/лихва (валутен риск); доказателствена тежест и преддоговорна информация. Всички тези категории ще бъдат разгледани подробно по-долу. Комисията паралелно установи и над 40 нелоялни търговски практики (като укриване или забавено предоставяне на информация за ГПР, агресивен тормоз при събиране на дълга и пр.), за които издаде заповеди за забрана и глоби.
В същото време, съдебната практика в България обикновено защитава потребителите - много от тях, оспорили определени клаузи, са спечелили делата си и спорните условия са обявени за нищожни. В резултат потребителите дължат връщане само на чистата заета сума, без начислените допълнителни такси и неустойки по нищожните клаузи. Предприетите от КЗП колективни искове целят именно същото - с едно съдебно решение за всеки тип клауза, проблемните условия да бъдат изчистени от договорите в цялата индустрия. Ако съдът ги прогласи за нищожни, фирмите ще трябва да преустановят използването им и да възстановят на клиентите всички суми, платени по тях.
Председателят на КЗП обяви, че санкциите могат да стигнат до 70 000 лв. за всяко нарушение, което би имало силен възпиращ ефект срещу повторно въвеждане на вече осъдени клаузи. Въпреки това, не липсва скептицизъм - припомня се сходен случай от 2023 г., когато КЗП наложи забрана на мобилните оператори да увеличават едностранно цените на услугите си, като настоя и Комисията за регулиране на съобщенията (КРС) да отнеме лицензите им. Съдът тогава отмени заповедта на КЗП, а КРС отказа да предприеме действия, обявявайки, че няма достатъчни основания за санкции. Така регулаторът остана с политическо послание, но без правно действие. Този прецедент поражда въпрос дали санкциите в сектора на бързите кредити ще бъдат реално приложени, или отново ще останат в сферата на пожелателното говорене.
Неравноправните клаузи обаче далеч не са само проблем от миналото. Както ще видим в текста, въпреки усилията на регулаторите, някои кредитори все още прилагат скрити такси и хитрини. Дори когато една конкретна клауза бъде забранена, измисля се нов вариант със същия ефект , което е като непрестанна гоненица между институциите, фирмите за бързи кредити и потребителите. Ето защо пълното изкореняване на нелоялните условия изисква постоянно внимание, активна съдебна защита на потребителите и по-строго регулирани санкции. В следващите части идентифицираме основните неравноправни клаузи, актуални към днешна дата на българския пазар на бързи кредити.

Най-често срещани неравноправни клаузи в бързите кредити

  • Множество такси и комисионни в противоречие на закона
В договорите на много от дружествата, които предоставят бързи кредити се включват разнородни такси, които оскъпяват кредита, без това да съответства на реална допълнителна услуга за клиента. Съдебна практика установяват именно такъв тип клаузи - изискващи потребителят да плати такса за приоритетно разглеждане на искането, такса за административно обслужване, такса за оценка на риска и други подобни суми, без ясна обосновка и прозрачност. Тези такси често се добавят към кредита още при отпускането му или под формата на увеличени вноски, като реално за потребителя са скрити разходи.
Пример: Някои фирми рекламират ниска лихва, но включват еднократна "такса за експресно разглеждане" - например 50 лв. или повече за едно искане, дори когато кредитът е малък. Клиентът плаща тази сума авансово или тя се удържа от отпуснатия кредит, без да е ясно на какво основание е определен размерът ѝ и защо бързината на услугата трябва да струва толкова. Отиваш за бърз кредит и ти искат такса за това, че ще ти го предоставят бързо. Умно, нали?
Пример 2: Срещат се и такси за удължаване на срока на кредита, такси за "отлагане на изпълнението" или за "обработка и съхранение на документи". Такива такси често са представени като незадължителни услуги, но на практика потребителят е принуден да ги заплати, ако иска да се възползва от определена опция или облекчение. Например, такса от 5 лв. за т.нар. "покана" - изпращане на писмено уведомление, заменя старата практика за начисляване на лихва при просрочие.
Подобни клаузи са неравноправни, защото нарушават принципа за прозрачност - клиентът не получава яснота за крайната цена на кредита и това му пречи да се ориентира, какви са реалните условия при които се сключва договора.
  • Прекомерни неустойки и наказателни лихви при просрочие
Най-масовата уловка, установена от КЗП, е свързана с неустойките при закъснели плащания. Много договори за бърз кредит съдържат клауза, която предвижда неустойка за забава, значително надхвърляща законните разходи по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), максималният размер на годишния процент на разходите (ГПР) по потребителски кредит не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва за просрочие. През 2025 г. законната лихва за просрочие е около 12 % годишно. Следователно максималният възможен ГПР е около 60 % годишно. За да заобиколят това, някои фирми въвеждат еднократни неустойки или фиксирани такси за просрочие, които нямат характер на лихва и затова не попадат пряко под ограниченията, но фактически са също толкова (или повече) тежки за длъжника и по своето същество представляват заобикаляне на императивните законови забрани.
Злоупотреба с права: Законът позволява на кредитора да претендира обезщетение при забава (неустойка или лихва за забава), но то трябва да е разумно и да не поставя длъжника в прекомерно тежко положение. Чл. 143, т.5 ЗЗП определя като неравноправна клауза тази, която предвижда прекомерно високо обезщетение (неустойка) при неизпълнение от страна на потребителя. Съдилищата в България системно приемат за нищожни прекомерните неустойки, които нямат обезщетителен характер, а целят по-скоро скрито оскъпяване на кредита. В съдебната практика има решения, в които наказателни такси и неустойки, удвояващи или утрояващи дълга, са обявени за неравноправни и отменени - остават само главницата и законната лихва.
След като високите лихви бяха законово ограничени, кредиторите в сектора започнаха да предлагат опция за удължаване на кредита срещу такса, за да избегнат просрочията и съответно тавана на законната лихва. На практика тази такса за удължаване замества наказателната лихва, но често е още по-висока от нея.
Една фирма предоставяща бързи кредити- популярен онлайн кредитор- предлага възможност за отсрочка на падежа, но срещу значително заплащане. Удължаване със 7 дни струва 10% от заетата сума, за 15 дни - 20%, а за 30 дни - 35% от сумата. Така, ако клиент не може да погаси 1000 лв. заем навреме, за да отложи с 1 месец ще плати 350 лв. такса - което е еквивалент на астрономическа лихва за периода. Макар формално да не се нарича лихва, ефектът е същият - кредитът се оскъпява до няколкократно над законовия лимит.
В дело C-337/23, по преюдициално запитване от Софийски районен съд, Съдът на ЕС разглежда схема, при която потребителят е задължен да сключи договор с професионален гарант като условие за отпускане на кредита. Съдът приема, че таксата за тази услуга следва да бъде включена в изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР), независимо че формално не е представена като лихва. Освен това подчертава, че такава клауза следва да подлежи на съдебна преценка за евентуална неравноправност, доколкото поставя потребителя в по-неблагоприятно положение спрямо кредитора. Макар конкретният случай да не е свързан с удължаване на падежа, принципът е аналогичен: когато на потребителя се предлага услуга срещу заплащане, която реално оскъпява кредита, без да е ясно обоснована или индивидуално договорена, тя следва да бъде отчетена в ГПР и подлежи на съдебен контрол за евентуална неравноправност.
В обобщение, прекомерните неустойки - били те облечени като "такса напомняне", "такса просрочие" или "такса удължаване" или всякакви подобни щуротии - са сред най-опасните клаузи за потребителите. Те могат да доведат до дългова спирала, при която малко забавяне генерира огромни допълнителни задължения. Българските съдилища и контролни органи считат това за нелоялна търговска практика, а потребителите трябва да знаят, че подобни условия не са обвързващи и могат да бъдат успешно атакувани.
  • Предсрочна изискуемост при незначително просрочие
Друга често срещана група клаузи, дава право на кредитора да обяви целия заем за предсрочно изискуем при минимално нарушение от страна на потребителя. На практика, в някои договори е записано, че ако клиентът закъснее дори с един ден или една вноска, фирмата може едностранно да прекрати договора и да изиска незабавно връщане на цялата оставаща сума по кредита.
Подобни клаузи за автоматична предсрочна изискуемост без предупреждение и без възможност за реакция са определени последователно от съдилищата като неравноправни. Те несъразмерно накърняват интересите на потребителя - изправят го пред внезапно изискване да плати целия остатък от кредита, често придружено със съдебни разноски и такси, въпреки че просрочието може да е било незначително или краткотрайно. В нормалната банкова практика при просрочие първо се изпращат покани, дава се гратисен период или възможност за преструктуриране. Обратното - директната ескалация към съд - е знак за недобросъвестност.
Пример: Установено е, че някои фирми обявяват заема за предсрочно изискуем при само 3 дни забава, без дори предварително уведомление до клиента. Това означава, че ако човекът е бил в болница или командировка и пропусне една вноска, на четвъртия ден целият му дълг "светва в червено" и отива към съдия-изпълнител. Съдът почти сигурно би счетял подобна уговорка за нищожна - тя противоречи на изискването за добросъвестност и разумност в договорните отношения.
С особена острота се поставя въпросът, че много от тези договори включват и запис на заповед или друго обезпечение, което кредиторът може да използва веднага при просрочие (това ще разгледаме в следващата точка). Така, при обявяване на предсрочна изискуемост, фирмата може мигновено да се снабди с изпълнителен лист (например чрез записа на заповед) и потребителят да се окаже с блокирани сметки или описано имущество, без да е имал шанс да оспори дали изобщо дължи толкова. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в своята практика по чл.6 (право на справедлив процес) е подчертавал, че длъжникът трябва да има възможност да възрази срещу изпълнението.
Затова автоматичното изискване на цялата сума и директно пристъпване към принудително събиране може да засегне и правото на защита на потребителя. В България тази тема излезе наяве покрай т.нар. арбитражни съдилища и заповедни производства - законодателят вече забрани арбитража за потребителски спорове, а за заповедното производство се въведе задължение за съдът служебно да проверява за неравноправни клаузи.
С други думи, клаузата за предсрочна изискуемост при нищожно просрочие е типичен пример за неравноправна клауза, която сериозно нарушава баланса на насрещните задължения. Потребителят трябва да знае, че дори да е подписал такава клауза, тя може да не породи действие, ако се позове на нейната нищожност в съда. В практиката много фирми за бързи кредити разчитат, че клиентите няма да разберат това и ще се уплашат от съдебните процедури, плащайки повече, отколкото реално дължат. Ето защо е от съществено значение тези клаузи да бъдат публично осветлявани и масово обявявани за нищожни, както се стреми да направи КЗП чрез колективните искове.
  • Неоснователни изисквания за поръчители и гаранции (обезпечителни схеми)
Една от най-разпространените и коварни практики в бързото кредитиране е свързана с обезпечаването на кредита чрез поръчителство или гаранция от трето лице. Разбира се, няма нищо лошо кредиторът да иска обезпечение - проблемът е, че тези договори залагат невъзможни за изпълнение условия, чиято скрита цел е не да се намери поръчител, а да се накаже клиентът, че не е намерил такъв.
Пример - типична клауза: "Вие следва да предоставите обезпечение по своя кредит под формата на банкова гаранция, поръчителство на две физически лица с минимален доход от минимум седем минимални работни заплати или поръчителство от одобрено от кредитора дружество." - Подобен текст е често срещан в договорите за бързи кредити. Изискванията към поръчителите нерядко са толкова високи (доход над средния, постоянен трудов договор, чиста кредитна история, поне двама поръчители и т.н.), че 99% от потребителите на бързи кредити не могат да ги изпълнят.
Реално, човек който има двама познати с заплата от седем минимални работни заплати едва ли би прибягнал до фирма за бърз кредит. Също - получаването на банкова гаранция изисква да депозираш същата сума в банка, което обезсмисля нуждата от кредит. Следователно, кредиторът отлично знае, че потребителят няма да успее да предостави исканото обезпечение.
Какво се случва тогава? Клауза в договора предвижда, че ако в дадения срок (обикновено 3 до 5 дни) не се осигурят поръчителите, потребителят дължи неустойка в определен размер - често тази неустойка се разсрочва към всяка от месечните вноски. Например, договорът може да казва: "Ако не представите обезпечението до 3 дни, дължите неустойка Х лева, която за улеснение се разпределя към всяка месечна вноска". Размерът на Х е значителен - често сборът от тези "наказателни" вноски надвишава дори главницата по кредита. Това на практика удвоява задължението на клиента.
От казаното дотук се вижда, че схемата с поръчителите работи така: поставя се неизпълнимо условие ➔ потребителят го нарушава неизбежно ➔ активира се солена санкция или скъпа алтернатива (платен поръчител). Тази конструкция е учебникарски пример за неравноправна клауза. Затова и съдилищата у нас масово ги обявяват за нищожни. В ситуацията е налице недобросъвестна търговска практика, защото намерението на търговеца от самото начало е да извлече допълнителна изгода от потребителя, което прави клаузата привидна и нелоялна.
Важно е да се отбележи, че България далеч не е единствената страна с такъв проблем, но той е особено изострен тук. В ЕС има обсъждане дали подобни обвързани договори (кредит + гаранционна услуга) нарушават и Директивата за потребителски кредит 2008/48/ЕО. СЕС в цитираното дело C-337/23 разглежда и въпроса дали договорът за гаранция е "свързан договор за кредит" и дали всички разходи по него са част от "общите разходи по кредита". Решението от март 2025 г. на Съда на ЕС постановява, че националният съд трябва да прецени това и при констатирана неравноправност да откаже изпълнение на гаранцията. Тоест, да не допусне потребителят да бъде принуден да плаща на гаранта, ако самото условие да има гарант е било нечестно.
Бърз кредит: Енциклопедия на неравноправни клаузи и недобросъвестни практики (1 част)
В заключение, клаузите за поръчители и обезпечения са едни от най-значителните капани в договорите за бързи кредити. Те превръщат на пръв поглед "евтин" кредит (с ниска лихва) в супер скъп, чрез задна вратичка. Добрата новина е, че тези клаузи са лесно разпознаваеми и лесно могат да се атакуват по съдебен ред. Потребителите трябва да знаят: ако ви карат да плащате почти втора главница под формата на гаранционни такси или ви искат абсурдни поръчители - най-вероятно договорът ви съдържа нищожни клаузи, от които можете да се освободите по законов ред.
  • Запис на заповед и допълнителни обезпечения
Свързан с горното проблем е практиката някои кредитори да изискват от клиента да подпише запис на заповед (ЗЗ) или друг вид обезпечение, което остава у кредитора. По принцип записът на заповед служи като гаранция - ако длъжникът не плати, кредиторът може да се снабди с изпълнителен лист много бързо, без да води исково дело по същество. Това е позволено в търговския оборот, но когато става дума за потребителски кредит, се наблюдават злоупотреби.
Според последователната съдебна практика неравноправни клаузи са тези, които изискват предоставяне на запис на заповед, оставащ в сила дори след пълно изплащане на кредита. Т.е. дори клиентът да погаси кредита, договорът не задължава фирмата автоматично да върне или унищожи записа на заповед. Това отваря врата за потенциални злоупотреби - нечестен търговец би могъл да предяви ЗЗ повторно или да го продаде на колектор, твърдейки, че има неплатен дълг (например начислени допълнителни такси). Една такава клауза поставя потребителя в постоянно състояние на несигурност и е очевидно недопустима. Затова и масово се обявява за нищожна от съдилищата - противоречи на принципа за добронамереност, а също така и неравноправна поради обстоятелството, че задължава потребителя да предостави прекомерни гаранции, което го поставя в неравноправно положение при сключването на договора.
Друга форма на "обезпечителен капан" е, че договорът за заем се сключва едновременно с договор за поръчителство с външна фирма (както разгледахме), или с договор за застраховка. Вече споменахме пример, при който освен поръчители, някои фирми задължително добавят застраховка върху кредита. Привер: вземате 1000 лв., а още 1512 лв. се плащат за застраховка + 235 лв. лихви. Така общо връщате 2748 лв. при 1000 лв. получени - тройно повече. Ако тази застраховка не е по желание на клиента, а условие на договора, клаузата отново е неравноправна. Търговецът не може да налага на потребителя задължителна допълнителна услуга, особено ако тя го поставя в неравностойно положение и се предоставят несвързани с кредита услуги, като задължителна част от кредита. Понякога тези застраховки изобщо не се сключват със застраховател, а сумата по тях се добавя към главницата на дълга, а не се разглежда като разход към него.
Обезпечителните документи понякога се използват и за психологически натиск. Например, потребителят подписва празен запис на заповед или запис с по-голяма сума от кредита, и след това кредиторът го заплашва с него при най-малък повод. Такива практики граничат с измама и изнудване и са криминализирани в определени случаи.
  • Едностранна промяна на лихвен процент или валута (валутен риск)
Някои договори за кредити - макар по-често банкови, отколкото "бързи" - съдържат клаузи, позволяващи на кредитора едностранно да променя лихвата, таксите или дори валутата на кредита. В контекста на бързите кредити, КЗП е забелязала клаузи, свързани с превалутиране и валутен риск, както и условия за промяна на лихвените проценти без предварително уведомление.
Тъй като повечето небанкови кредити са в лева с фиксирана лихва (поне за кратките "до заплата" заеми), тази точка не е толкова масова, колкото предходните, но все пак я има. Например, договор може да предвижда, че при определени условия (повишаване на основния лихвен процент, или по преценка на фирмата при настъпване на "икономически изменения") годишният процент на разходите може да бъде увеличен. Ако това става без ясно определени критерии и без право на отказ за потребителя, клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143, т.11 ЗЗП - дава право на търговеца да изменя едностранно договора по свое усмотрение.
Също, валутната клауза би могла да е проблем - например, ако кредитът е в швейцарски франкове или евро, но потребителят няма реална представа за валутния риск. При банковите ипотечни кредити такъв проблем доведе до хиляди съдебни спорове (известният казус с кредитите в CHF). При бързите кредити не е масово явление да са в чужда валута, но има случаи, особено при онлайн платформи, опериращи международно. Ако валутната клауза не е ясно и изчерпателно обяснена, тя също подлежи на контрол за неравноправност.
  • Прехвърляне на доказателствената тежест и отказ от права
Тази категория неравноправни клаузи е по-незабележима за неспециалиста, но също много съществена. В някои общи условия на кредитори се срещат текстове, според които например: "Подписът на потребителя върху погасителния план е доказателство за получаване на сумите" или "Извлеченията от счетоводните книги на кредитора са достатъчно доказателство за размера на дълга".
Клаузите, засягащи доказателствената тежест (кой трябва да доказва в един спор) са сред често ползваните незаконосъобразни клаузи. По закон, тежестта на доказване се определя от процесуалните правила и от естеството на спора - договорът не може предварително да "реши" какво ще е доказано и какво не в евентуален съдебен процес, особено ако това поставя потребителя в по-неблагоприятна позиция.
Например, ако общите условия казват: "В случай на съдебен спор длъжникът няма право да оспорва размера на дълга, посочен от кредитора" - това очевидно е недействително. Никой не може чрез стандартизиран договор да отнеме правото на едната страна да се защитава и да представя доказателства. Такава клауза нарушава и конституционното право на защита, и Европейската конвенция за правата на човека (право на справедлив процес, чл.6 - правото на страна по дело да представя и оспорва доказателства). ЕСПЧ би счел подобно ограничение, наложено от договор но благословено от държавата, за проблематично, ако доведе до осъждане на човек без реална възможност за защита.
В общ план, всяка уговорка, която цели да отнеме или ограничи законни права на потребителя, може да се квалифицира като неравноправна. Примери: отказ от право на прихващане, отказ от право на обезщетение при вреди, изключване на отговорността на кредитора за неправомерни действия от негова страна и др. В контекста на бързите кредити, които са потребителски договори по смисъла на закона, подобни клаузи нямат сила. Законът (чл. 146, ал.1 ЗЗП) гласи, че неравноправната клауза не обвързва потребителя. Следователно, дори човек да я е подписал, в един спор може да се позове на нейната нищожност и да се освободи от неблагоприятните ѝ последици.
  • Липса на преддоговорна информация и заблуда при ГПР
Въпреки че не става дума за конкретна клауза от договора, а за поведение преди сключването му, КЗП включва и преддоговорната информация сред честите проблеми. По закон (Закон за потребителския кредит и ЗЗП) кредиторът е длъжен да предостави на кандидата Стандартен европейски формуляр (СЕФ) с основните параметри на кредита - размер, срок, годишен процент на разходите (ГПР), обща сума за връщане, размер на вноските, такси, комисиони, обезпечения и пр.
Проблемите, установени от съдебната практика в тази насока, са няколко вида:
  • Непредоставяне на СЕФ навреме - т.е. потребителят подписва договора, без да е получил навреме стандартизирания формуляр, който би му дал ясна представа за условията. Това го поставя в информационно затъмнение и често клиентите осъзнават истинската цена на кредита чак когато започнат да ги търсят за плащане;
  • Невярна или неясна информация за ГПР - съдебната практика изобилства от примери, в който съдът прави заключение, че е предоставена невярна информация за размера на ГПР в рекламни материали или устно при предлагане на кредита. Например, акцентира се, че "лихвата е ниска - 40% годишно", но се премълчава, че има такси, които правят на практика ГПР 90%. Или се рекламира "0% лихва за първия заем", но със ситен текст, че има такса за обслужване, която всъщност представлява оскъпяване. Това са нелоялни практики съгласно Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики и българските власти могат да налагат санкции, а съдилищата могат да обявят за нищожен целият договор или конкретните клаузи.
  • Двоен погасителен план - Понякога фирмата представя на клиента два различни погасителни плана - един без сумите за поръчител и един с тях. Така потребителят бива объркан - той вижда един график с по-ниски вноски, мислейки че това е планът, а реално подписва друг с включена "гаранционна услуга", където вноските са по-високи. Подобно действие е чисто подвеждане и би могло да се счете за измамливо изявление при сключване на договора, водещо до неговата унищожаемост по ЗЗД (въвеждане в заблуждение).
Наличието на пълна, точна и разбираема преддоговорна информация е особено важно, защото именно тя позволява на клиента да сравни оферти и да вземе информирано решение. Европейският съд в редица решения (например делото Andriciuc относно валутните кредити, макар банкови, подчерта принципа) настоява, че финансовите институции трябва да излагат разбираемо рисковете и разходите. Ако това не е спазено, определени клаузи може да се обявят за нелоялни, тъй като потребителят не е могъл да предвиди ефекта им.
В резюме, липсата или изопачаването на преддоговорната информация не е точно "клауза в договор", но е пряко свързано с действието на договора. Ако се докаже, че човек е подписал при невярно представяне (например казали са му, че няма да има такси, а после ги има), той може да иска обявяване на договора за недействителен поради нелоялна търговска практика. Както е казано, "дяволът се крие в детайлите" - и работата на регулаторите е да извадят тези детайли на светло. Ако обаче те не са го направили, вие разполагате с възможност да атакувате определена клауза или клаузи по съдебен ред, което ще бъде подробно разгледано във втората част на настоящия анализ.