Първото, което (струва ми се) трябва да се каже за тази книга е, че е създадена с много любов към Оруел. А второто - че е плод на дълъг и траен изследователски интерес. Писана е на български език от човек, който сякаш в чест на Оруел отдавна живее в Англия и отдавна е започнал да мисли на английски. И точно това поражда особен повествователен колорит.

Едновременно академична и художествена, тази биография напомня за разговор на чай в аристократичен следобед. Ефектът несъмнено е търсен. Защото за каквото и както да говори, големият английски писател няма как да скрие образованието, получено в Итън. Явно е можел да стане нещо повече от писател. Поне така е мислел баща му - Ричард Блеър, дипломат от кариерата, чиновник в кралската комисия по опиатите.

Вероятно оттам и смяната на името. Твърде млад, още като студент, Ерик Артър Блеър се превръща в Джордж Оруел. Скъсва връзките си не само със семейните, но и с църковните (дядо му е свещеник) корени и заживява чрез и във литературата. Ако не беше книгата на Клери Костова-Балцер, едва ли щях да зная, че творчеството на Оруел е необозримо (почти) като това на Балзак. Защото преди да се появят (към края на живота му) "1948" и "Фермата на животните", те са предшествани от двайсет тома разкази, повести, есета и романи.

В тази книга един атеист се изповядва. Уж просто и безхитростно, но и в тертипа на Флобер и на Дикенс. Така откриваме "Още въздух" и "Не оставяй аспидистрата да увехне". Писани в годините, когато Оруел е в Христовата възраст, тези автобиографични повести ни разкриват родствата по избор, чрез които начеващият писател ще се идентифицира. Много от тях са нееднозначни. Като омразата, която храни към своя кумир Ръдиард Киплинг.

Заради него ще се превърне в антиимпериалист и социалист и ще се отрече от собствения си баща. Ще търси мистиката там, където е най-трудно да я намери - в поезията на Йейтс. По този начин езотериката и вярата в духове ще компенсира липсата на отчески порядък. Не е невъзможно поради тази причина Оруел да е развил заболяване, което му пречи да стане баща.

То ще пречи и на нормалните семейни взаимоотношения. Ще дава път и на други, още по-сериозни заболявания. Но подобен психоаналитичен подход не принизява фигурата на писателя. И не бива да се използва като ключ, който ще отвори врата към страховете му и ще ги осветли. Не е и фонова определеност, върху която ще се проектира участието му в Испанската гражданска война и разочарованието му от "бащата на народите" - Сталин. При все че в "На дъното в Париж и Лондон" писателят не крие, че работи в руски ресторант и не се притеснява от симпатията си към съветската идеология. За кратко, разбира се.

И с много уговорки. Защото Земята е кръгла и който отива прекалено вляво, се връща отдясно. Оруел е научил това от Достоевски и с негова помощ успява да провиди задушаващата прегръдка на "Големия брат". Интуицията му ще даде плодове и от нея ще се роди един от най-добрите романи на XX век. Нещо повече! Голяма част от литературно-политическите метафори, с които почти век по-късно продължаваме да мислим, са сътворени именно от Оруел. Като "Големия брат". Или като констатацията, че "всички са равни, но някои са по-равни".

Мисля, че това обяснява фигурата на пророка в заглавието на книгата. Защото след Достоевски световната литература наистина не познава писател, който така отчетливо чрез антиутопии да рисува бъдещето. Казват (биографите на Оруел, за които Клери Балцер говори пунктуално и изчерпателно), че от 137 пророчества в "1984", повече от 100 вече са се сбъднали. Но Историята продължава. Годината едва сега влиза във второто си полугодие. Така че за останалите 37 пророчества време има. Независимо от това дали изписваме думата "пророк" със или без кавички.