Бих искал да започна настоящата рецензия не с коментар върху съдържанието на книгата, а с оценка на нейната корица, дело на художничката Люба Халева - творец с богат опит в илюстрирането и оформлението на книги, носител на наградата "Христо Г. Данов" в категория "Изкуство на книгата" и наградата "Златна четка", с която е удостоена на фестивала "Пловдив чете".

Композицията: зелен фон, целият изписан, тук-таме из писмото се подават пиктограми - кочан царевица, птица, стрели, лула. На този фон изпъква основният елемент - монолитна бяла маска, също изписана. Една женска фигура я крепи на ръцете си във въздуха, докато друга благоговейно я милва.

Романът е дебютът на поетесата в жанра на прозата. Тя е известна на читателите със стихосбирките си, сред които "Как наказва Бог" и "Американски деликатеси" - творби, които, също като "Нокомис", имат силно изразена автофикционална жилка - в тях биографията на автора се преплита с художествената измислица.

Докато преживява вътрешна криза, анонимната главна героиня, българка, живееща в Щатите и принадлежаща към средната класа, попада под омаята на харизматична възрастна дама - духовна учителка и основателка на общност. С нейна помощ и подкрепа се измъква от екзистенциалната дупка, в която е изпаднала. В романа главната героиня се обръща към тази жена единствено със звателната форма на нейния сан в общността: "бабо" - титлата на водача.

Учителката се представя за потомка на коренното население на Северна Америка, по-конкретно на племето хопи, в чиито учения и философия посвещава своите последователи от общността. Съдбите на героините се преплитат по такъв начин, че двете жени стават взаимозависими една от друга: мъдрата учителка, без чиито съвети и одобрение не може да се живее, и нейният верен, изпълнителен чирак, на когото учителката разчита във всичко.

След четири години чиракуване героинята получава правото на свой ред да предава наученото и с благословията на своя духовен водач решава да основе общност в България, която се радва на забележителен успех. По стечение на обстоятелствата обаче тя разбира, че жената, на която се възхищава, е самозванец, а ученията ѝ - плод на плагиатство.

Колажът от случки и събития, с които сме въведени във вътрешната драма на главната героиня, вече са получили своята анотация от нея, дестилирани са до поучителни сентенции. На читателя му остава единствено да ги попие. Духовният водач е услужливо разобличен още в самото начало - за нас няма опасност да се излъжем, както героинята някога се е излъгала.

Терзанията, предизвикани от разкритието, смесените чувства по отношение на кумира и разлъката между двете жени, до която в крайна сметка се стига - всички те са предадени с необходимия емоционален заряд и тежест, но е жалко, че Стойкова толкова рядко използва хумора в своето произведение. И то при положение, че ѝ се удава. Комичният лайтмотив за страха на българина от простудяващи течения и реакцията на духовната учителка при първия ѝ сблъсък с панелен блок в Бургас по време на посещението ѝ в България искрено развеселяват. Приятно разнообразие и колорит внасят портретите на членове от американската и българската лъже-хопи общност.

Като цяло обаче повествованието е фокусирано като лазер върху основната тема: отношението между двете главни героини, което води до една доста малокръвна наративна периферия. Самото учение получава твърде малко внимание - за него само се загатва, представя се откъслечно, с отделни понятия, които остават неразяснени. Това предизвиква недоумение у читателя, който се чуди каква би могла да е притегателната сила на едно такова учение, в което се борави с понятия като Духа, кръгли думи и колелото на решенията.

Ковид-19 се споменава на едно-единствено място, но съвсем между другото, без някакъв интерес повествованието да се ангажира с това значимо събитие. Странно - човек би казал, че пандемията, която сериозно възпрепятства редица дейности, изискващи физическо присъствие, в т.ч. провеждането на сектантски семинари, би имала по-голям отзвук в книга с подобна тематика.