Неочакван криминален роман за бавното пътуване към покаяние, обвито в тютюнев дим, хероинови халюцинации и спомени, които не са достатъчно срамни, за да бъдат изтрити, нито достатъчно величави, за да бъдат оплаквани.

На повърхността това е история за Морис и Чарли, двама стари ирландски контрабандисти, които чакат на терминал в Алхесирас с надеждата и страха, че ще зърнат Дили, дъщерята на единия. Но реалната драматургия е вътрешното преплитане на вина, носталгия, тъга и стремеж за умиротворение.

Терминалът в Алхесирас може да е автогарата в Благоевград или гръцки ферибот за някъде, но всъщност те не отиват никъде. Те чакат. Чакат Дили, която може да е дъщеря, но може и да е образ на изгубената невинност на Ирландия и България, на момичетата, които избягаха в Лондон, в Испания, в себе си.

ако бяха останали малко по-дълго в един определен бар на "Графа", с леко жълтеникави зеници и алкохолен тремор.

Дили е не само дъщеря. Тя е обещание, което не се е сбъднало. В българския контекст тя е представителна за онова поколение момичета, което избяга от страната, от миналото, от мъжете като Морис и Чарли. Тя е бившата ученичка с петици по литература, която сега продава амулети в Ибиса и има куче, наречено Гала. А бащите я търсят не за да я върнат, а за да си простят. Или да си отмъстят.

Представени така, Морис и Чарли са не просто герои на ирландската литература. Те са и български архетипи. Бивши мутри, превърнали се във философи по неволя. С твърде много време и вина и твърде малко надежда. Те чакат ферибот, който няма да дойде - и не защото го няма, а защото вече нямат къде да отидат. Може би и затова читателят може - ако не да ги обикне - то поне да ги разбере. В тях има от всички нас, от бащите, но и от децата, които (може би) няма да се върнат.

При Макдона хуморът идва от абсурдната бруталност на реалното, а при Бари, Морис и Чарли е жизнен инструмент срещу тъгата. Една полуиронична мъжкарска поза, за да не избухнат в плач. Ако се пренапишат репликите на Морис и Чарли за сцена, ще се получиш диалогов ритъм, почти неразличим от този на Макдона.

Героите на Макдона са просташки, поетични и опасни. Макдона обожава онези брутални, полуобразовани, дълбоко наранени мъже, които цитираш дори когато ги мразиш. Същото важи за Морис и Чарли. Те са като братовчеди на неговите ирландци или като остарели версии на героите от "В Брюж". Усещаш, че могат да убият, но могат и да се разплачат на песен на Луис Армстронг.

Както в "Три билборда извън града", където мъртвата дъщеря присъства във всяка сцена, така и в настоящия роман Дили е център, който отсъства. Отсъстващият персонаж е емоционалният двигател. И при двамата автори липсата е по-силна от присъствието. Тя не е дъщеря - тя е вина, призрак, разплата, смисъл и самонаказание.

Макдона пише с остър и жаргонен език, който звучи естествено, но е съзнателно и изкуствено изпипан до последната реплика. Същото е и при Бари. Псувня, пауза, шепот, рязък смях, философия на махмурлука, после пак мълчание. Бари и Макдона обичат да слагат поезия там, където никой не я очаква, например в устата на неуспели наркотрафиканти или самотни убийци. Това е естетика на разрухата, в която красотата на фразата е последният остатък от човечност. Дори когато човекът приживе се е превърнал в призрак.

Разликата е в това, че Бари е по-литературен. Той обича експерименталния ритъм, гъстотата на вътрешния глас. Макдона е по-театрален, по-зрелищен, с по-ясен конфликт и повече социална и човешка чернотия. Въпреки всичко този роман би могъл да се чете като един литературен Макдона, само че пречупен през призмата на Бекет, с щипка Кустурица и саундтрак от Tindersticks. И със силен превод на български от Елка Виденова, заслужено получила наградата "Кръстан Дянков" за миналата година.

Силата на романа е в езика, ритъма и носталгичната грозота на героите. Слабостта е в прекалената едностранчивост на перспективата, но и точно това го прави интересно произведение за анализ. Втората относителна слабост е, че Танжер в романа не е география, а метафора. И това е окей. Градът остава стереотипен мираж, пристанище за бегълци, хипари, наркотици и призрачни мигранти. Няма усещане за реалния Танжер отвъд стереотипите, за мароканския поглед, нито дори за северноафриканската реалност като такава, което прави романа по-малко политически, отколкото би могъл да бъде, а това е пропуснат шанс. И все пак тази мъглявост, непълнота и отсъстваща социална истина създават достатъчно добър роман.

Нашият живот - в България, а и другаде - често е нощен ферибот. Време, прекарано в чакане, в разговори с призраци, в люлеене над мътни води, които може би ще ни пренесат някъде, където скръбта ни ще бъде превърната в радост или поне в спокойствие. Във време и място, където мутрите и младите им корпулентни наследници не държат в ръцете си плажове, прокуратура и парламенти.