През последните двайсетина години антикорупционната политика в България се характеризира - освен с непрестанни безпоследствени скандали - със създаването, сливането и закриването на специализирани институции. Те първо нашумяваха с имената на своите председатели, после настъпи модата на могъщите абревиатури, докато и те не отстъпиха пред по-ясното и продаваемо "Антикорупционна комисия".

Толкова много правни нововъведения, европейски препоръки и неоправдани надежди се концентрираха в това генерично понятие, че днес, когато се предлага закриването на комисията, настъпи смут. А не бива да сме учудени - последните предложения за закриване на "неоткрита" комисия чудесно се вписват в историята на антикорупционната политика на България.

През 2005 г. е създадена Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност. Идеята е да се реализира на родна почва концепцията на Европейската комисия "Престъпността не бива да плаща". Според нея наказанието не може да постигне целите си, ако престъпникът и/или неговите близки продължат да се възползват от натрупаното криминално имане. Оттук започва и задължителното споменаване на европейските институции, когато се говори за "Антикорупционната комисия", въпреки че тамошните експерти, досущ като нашите, вече напълно се загубиха в меандрите на последвалото институционално развитие.

Мотивите и дебатът по закона "Петканов" са интересни и заслужават по-специално внимание, но важното в случая е, че с приемането му

за конфискация на престъпното имущество. Продължава обаче да зависи от нея да разкрие и изправи пред съд престъпниците, чието имущество подлежи на отнемане по реда на нововъведения институт на "гражданска конфискация" от специален независим антикорупционен орган - Комисията "Кушлев". Това базово изискване бързо се оказва проблем пред реализацията на европейската стратегия на български терен и няколко години по-късно - през 2012 г. - отпада изискването за влязла в сила присъда на собственика на имущество, като условие то да бъде отнето в полза на държавата.

Тази сериозна промяна обуславя необходимостта от нова комисия, наследник и правоприемник на първата, която трябва да докаже значителна разлика между законните доходи на обвинен и неговото реално имуществено състояние, за да поиска да го отнеме.

Родена е КОНПИ (Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество), която започва ударно да прилага новите законови разпоредби според собствените си разбирания. Ключов момент от тълкуванията й - за връзката между претендирано имущество и извършено престъпление - впоследствие бе отхвърлено от Върховния касационен съд и Европейския съд за правата на човека. До кой знае какви отнемания така и не се стигна, но милиардни активи бяха поставени под запор или възбрана.

В същия период от време започва и развива дейността си друга "антикорупционна" комисия - за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси, на галено наричана КПУКИ. Целите й си личат от наименованието, но резултатите се свеждат основно до историята с тефтерчето на първия и последния й председател, г-н Филип Златанов. Въпреки че то бе откраднато от задната седалка на колата на вещо лице, непреходни в историята на българската антикорупционна политика ще останат "Да се удари" и "ДП". Първото засягаше държавния глава Росен Плевнелиев, а второто не се установи към кого се отнася, защото бе преправено на "10". Създадена по повода анкетна парламентарна комисия не можа да обясни как е възможно такова чудо.

Всички те заедно съставят прословутата КПКОНПИ, представена по света и у нас като "единен антикорупционен орган".

За БОРКОР може да се каже, че преди сливането бе аналитично звено, от което най-ефективната част бе името. Бившите дирекции на Сметната палата и ДАНС трябваше да продължат дотогавашната си дейност, а именно да приемат и проверяват декларациите на висши длъжностни лица и да следят - при нужда в прекия смисъл на думата - за корупция сред властимащите. Разликата бе, че вече ще го правят заедно и в синхрон, координирано от КПКОНПИ или Комисия "Антикорупция", както пише на гърбовете на черните жилетки, с които са облечени някои от агентите й.

Не щеш ли, това страховито наименование, което много се хареса както на медиите, така и на европейските експерти, доведе до парадокс. Оказа се, че закона, по който работи българската "антикорупционна" комисия не й предвижда роля в наказателното преследване на деяния, влизащи в списъка на т.нар. "корупционни престъпления". Що за "антикорупционна" е

Такива предупреждения бяха изразявани многократно по време на приемането на закона, но те бяха приети едва когато служители на КПКОНПИ се появиха в репортажи от арести без никой да може да обясни на какво основание са там и какво точно вършат.

И наистина "единният орган" за борба с корупцията получи правомощия в областите на отнемането на имущество, на конфликта на интереси и на проверките на декларации, в които трудно, за да не кажем въобще, се вписваха оперативните дейности на бившите ДАНС-аджии. Оттук и идеята за разследващи функции, която бързо си проби път като единствена възможност да се придаде смисъл, извън чисто репресивния, на проследяванията, подслушванията, претърсванията и изземванията, извършвани от новия единен орган. Само че с разследващи функции той вече не можеше да остане "единен".

Настана време разделно и КПКОНПИ се раздвои на КПК и КОНПИ. Как да се реализира този пореден лупинг в антикорупционната ни политика бе предмет на спор и пред Народното събрание бяха представени различни опции. То избра онази, която най-добре пасваше на тогавашния му образ и подобие, т.е. на моментната политическа конфигурация на "сглобка".

Още повече, че макар формално разделени комисиите фактически останаха заедно, поради невъзможност или нежелание да се изберат отделни ръководители. Продължи да оперира старото, непълно като състав и с отдавна изтекъл мандат, ръководство, което се втурна да разследва с такава страст, че предизвика предложения за нов обрат в антикорупционната ни политика.

Стана ясно и че преди да разберем какъв точно ще е той, ще се проведат разговори с Европейската комисия, доколкото създаването на политически независима "антикорупционна комисия" с разследващи функции е условие за отпускане на големи средства по Плана за възстановяване и устойчивост. Добре е, че в диалога с европейците нашите представители могат да ползват различни езици - самостоятелно взет нито един не може да се изкълчи така, че разбираемо да обясни какво правим.

Краткият отговор е "нищо добро". Дали ще се закрие "Антикорупционната комисия" или не самò по себе си няма значение. Може да се злоупотребява с репресивния апарат и без нея, а би могло и ефективно да се разследва корупцията, ако я няма.

Но прави впечатление пълната конюнктурност на направените законодателни предложения за закриване.

Делян Пеевски реагира на протестите, опонентите му реагират на Пеевски. Той се опитва да задълбочи противоречията у "Продължаваме промяната - Демократична България", а те ги прикриват с набързо скалъпен законопроект. По същество "ДПС - Ново начало" предлага отмяна на един закон и връщане на времето назад, преди сливането на органите в КПКОНПИ, макар предишното ДПС горещо да подкрепяше тази реформа тогава. И тук, както в много други случаи, новото начало е старото положение.

От другата страна пък предлагат, чрез закриване, да се "обезоръжи" комисията като се отменят разследващите й функции и оперативните правомощия, пътьом уволнявайки оперативните служители. Това също не е нищо повече от нова версия на предишни кръгови движения.

Разбира се, напълно е вероятно в края на тази шумотевица и двата законопроекта да бъдат отхвърлени, но все пак очевидно предстои пореден дебат. Теоретично той би могъл да бъде полезен, ако концептуално се задълбочи върху параметрите на гражданската конфискация на фона на релевантните съдебни решения от българските и европейски съдилища, над резултатите от нейното приложение, предимно изразяващи се в присъдени обезщетения. Ако анализира и преосмисли решението за децентрализация на установяването на конфликт на интереси и съдебната практика, която са наслои впоследствие.

Ако послужи за преглед на кръга лица и престъпни състави, подопечни на комисията и броя на подаваните декларации. Колкото до ефективността на разследването на корупцията по високите етажи на властта, то там не бива нищо да се очаква. Тя ще продължи да е обречена - със или без "антикорупционната комисия" - докато на власт са няколко политици, които плашат прокуратурата и много политици, които прокуратурата плаши.

И двете групи, между другото, обичат да водят люти спорове за създаване, сливане и закриване на комисии. Това им позволява законодателно да борят корупцията и да не се занимават с пепи-евровите канапета, и.ф.-та и ВСС-та.