Александър Кашъмов: В демократичното общество съдебната власт и медиите са партньори
|
Адвокат Александър Кашъмов е ръководител на правния екип на Програма "Достъп до обществена информация". "Дневник" разговаря с него заради зачестилите атаки на различни представители на властта към граждани, журналисти и организации.
Напоследък има много примери, за това как властта иска да респектира гражданите, журналистите и организациите. Какви са вашите наблюдения?
- Наблюденията ми са в същата посока. Разбира се, в България винаги е имало дела, през които журналисти, граждани и организации са атакувани за различни форми на изразяване на свобода на словото. Това се случва въпреки факта, че правната рамка на Европейския съюз, както и на Съвета на Европа, върви в обратна посока - към защита на свободното слово и на неговата връзка с публичното участие.
Съвременното разбиране за демокрация предполага активното участие на гражданите в процесите на вземане и обсъждане на решения.
А това означава, че трябва да има широка свобода на словото, за да могат да се обсъждат различни варианти за решаване на проблеми, да се коментират факти, информация, дори предположения. Репресията обаче се засилва и поради общото повишение на цените и доходите - обезщетенията, които се присъждат по граждански дела за непозволено увреждане от публикации (например твърдяна обида или клевета), вече са значително по-високи. Допреди няколко години рутинната сума беше 5000 лева, често смятана и за максимална. Днес виждаме, че съдилищата присъждат по-големи обезщетения, а и ищците все по-често предявяват искове за много по-високи суми.
Може ли да дадете конкретни примери?
- Например, делото на "Лев Инс" срещу "Медиапул", където искът беше за над 1 милион лева, както и делото на АЕЦ "Козлодуй" срещу бивша служителка. Подобни суми със сигурност могат да блокират нормалната и добросъвестна работа на журналисти, малки медии или неправителствени организации.
В последните месеци се появяват и нетипични примери за злоупотреба с право - термин, използван както в европейската директива, така и в документи на Европейската комисия. Например, гражданско сдружение "Боец" беше глобено с 10 000 лева от Комисията за защита на личните данни, защото публикува документи, свързани със служител на Народното събрание и неговия председател, като твърдеше, че има схема на конфликт на интереси.
Същата комисия, почти по същото време, реагира по съвсем различен начин спрямо партия "Възраждане", която публикува ЕГН-тата на над 800 граждански активисти - там санкцията беше сведена само до препоръка и предупреждение. За мен това показва очевидна диспропорционалност в прилагането на закона. Европейската рамка и нашата Конституция - подкрепени и от решения на Конституционния съд - изискват баланс, но този баланс на практика се прилага в обратен смисъл.
Онзи, който публикува с цел да разкрие злоупотреба, бива наказан, а този, който публикува с намерение да всява омраза и да реабилитира фашизма и насилието в обществото, получава само "потупване по рамото".
Не бива да пропускаме и случая с Венелина Попова от Стара Загора - журналист на свободна практика, а не представител на медия, която беше осъдена да плати 1000 лева за адвокатски хонорар. Това е сериозна сума за човек в нейното положение. Делото беше свързано с нейно напълно добросъвестно търсене на достъп до обществена информация за инвестиционно намерение на Община Гълъбово - въпрос, който е от интерес не само за медиите, но и за цялото общество. Добре е известно, че отговорът на кмета никога не е достигнал до нея, дори и до днес. Въпреки това съдът не прие, че има злоупотреба с право в претенцията на Общината за разноски. А в редакцията на закона от 2023 г. изрично е записано, че съдът трябва да извърши такава проверка.
Друг показателен случай за засилваща се атака от последни месец е решението на Върховния касационен съд (ВКС) по делото на съдия Светлин Михайлов срещу журналиста Борис Митов и сайта "Медиапул". Какъв е Вашият коментар на ситуацията, в която ищецът е съдия, а журналистът - ответник?
- Този случай, освен всички проблеми, които извади наяве, е показателен за една тревожна отдалеченост на съда днес от реалните обществени процеси. Да, съдът трябва да бъде безпристрастен, но същевременно трябва да е наясно в кой век живее, кой е ищецът и какво е неговото публично значение. Става дума за човек, който вече е бил председател на Софийския градски съд и който поставя въпрос, свързан с информация, известна публично от повече от десетилетие.
Резултатът от това дело крие опасност от започване на нежелана "война" - между съдебната власт, представлявана от съдиите, и свободните медии.
А в една правова държава и демократично общество съдебната власт и медиите трябва да бъдат естествени партньори.
По Конституция и по силата на Европейската конвенция за правата на човека, съдебните процеси са публични. Във всяка демократична държава работата на съда се следи отблизо от медиите, а авторитетът на съдебната власт зависи именно от това наблюдение и публичност. Тази откритост е условието, което дава възможност на гражданите да имат доверие в съда и неговата работа.
Европейският съд по правата на човека нееднократно е подчертавал, че демокрацията не може да функционира без нормална и независима съдебна власт.
А независима може да бъде само онази съдебна власт, в която обществото има доверие.
Това са свързани ценности - като скачени съдове. Всяко отстъпление към нагласата, че съдиите трябва да бъдат защитавани от критика от своите колеги или че работата им е неприкосновена и не трябва да бъде обсъждана, означава работа "на тъмно". Това са вредни за обществото тенденции и са в пряко противоречие с принципите на върховенството на правото, гарантирани от нашата Конституция и утвърдени в практиката на Европейския съд по правата на човека.
Фактът, че в последно време на мушката на гражданското недоволство е и съдът, не крие ли риск да се стигне до институционален разпад? Какъв е пътят обратно към връщане на доверието?
- Аз все пак оставам оптимист и смятам, че засега тези случаи са по-скоро изолирани. В известен смисъл е положително, че те предизвикаха толкова сериозни въпроси, протести и дори гняв. Това показва, че в България вече има критична маса граждани, които не са склонни да търпят несправедливости.
Надеждата е, че публикациите, обществената реакция и бързото събиране на средства за "Медиапул" - което също е форма на обществена реакция - показват, че хората са готови да подкрепят каузи не само с думи, кликове и лайкове, но и реално. "Медиапул" в случая е жертва, и това трябва ясно да се назове. Подкрепата, която получи, показва, че гражданите разпознават справедливите каузи и са готови да помагат.
Всичко това, надявам се, говори на онези, които имат съвест. А аз вярвам, че такива хора има.
Въпреки това не бива да подценяваме стремежа към овладяване на съдебната система - най-независимата власт, поне на теория.
Съдиите би трябвало да са най-устойчиви на външен натиск, но не е случайно, че един Висш съдебен съвет, който общо взето не се справи и остана белязан от съмнения и скандали, продължава да е несменяем.
Очевидно е, че на ръководни позиции често се издигат хора, които не притежават най-високите нравствени качества, докато честните и почтени магистрати - макар и мнозинство - остават с по-малко влияние. Съмненията относно разпределението на делата и при кого отиват те допълнително подкопават доверието.
Така че днес имаме и добра, и лоша новина. Добрата е, че се събужда критична маса граждани, които уверено се опитват да се преборят с "хидрата". Лошата е, че хидрата я има - и тя не е статична.
В нея непрекъснато "бълбукат" тъмни сили, които се опитват да завземат законодателната, изпълнителната, а най-трудната, но за съжаление не и непостижима цел, е съдебната власт.
Но тази критична маса се активира сякаш на вълни, а не е консистентна, не е постоянно присъстваща. Тя може ли да устои на настъпващата и динамична хидра, без да има други механизми в държавата за защита на тази критична маса свободните граждани и журналисти?
- Всъщност да, от една страна критичната маса граждани не разполага с други средства и не е и в състояние да бъде системна в своите усилия, това не можем и да го изискваме от нея. Точно затова в едно гражданско общество съществуват други структури, които са носители на системното усилие - това са свободните медии и журналисти, неправителствените, гражданските организации и политическите партии.
Политически партии също са под атака?
- Да, това не е случайно. Не може да не отбележим, че продължава да съществува практиката определена група жълти, т. нар. медии, по "даден знак" да атакуват конкретна личност, медия или партия. Тези атаки - особено срещу политически партии и фигури - са системни.
Разбира се, не искам да звуча като защитник на когото и да е, защото политиците по дефиниция са длъжни да търпят публичност и критика. Но друго е, когато срещу тях се води целенасочена кампания, която вече няма нищо общо с критика, а представлява пропаганда. Тя напомня на московската пропаганда - също толкова целенасочена, системна и агресивна.
И винаги се оказва насочена срещу точно определени политически субекти - онези, които се опитват да бъдат носители на демокрацията. Дали го правят успешно или не, е отделен въпрос. Но самият факт, че се опитват да вървят по този път, ги прави "трън в очите" на управляващите и автоматично ги превръща в мишени.
Ролята на политическите партии като опозиция също е много важна. Но един от ефектите на тази настъпваща хидра или репресия спрямо всички е това заглушаване, автоцензура, т.е. все по-малко политиците, активистите, журналистите, може би дори партиите, все по-малко ще искат да излизат напред с някакви данни за нарушения. Всъщност в България няма много ясна или поне работеща защита за така наречените whistleblowers?
- Съществува закон, който е добре известно, че на практика не работи, макар да е приет в изпълнение на европейски стандарти. Отговорната институция за подобни сигнали и за защитата на подателите е Комисията за защита на личните данни. В голяма част от случаите обаче не виждаме реална ефективност.
Дали причината е в самия закон, в неговото приложение или в комбинация от двете - това е въпрос на отделен анализ.
Но факт е, че липсата на ефективна защита за подателите на сигнали е сериозен проблем.
Още преди години международни експерти по достъп до информация препоръчваха във всеки закон в тази сфера задължително да има част, посветена именно на защитата на подателите на сигнали. Тази защита не бива да се ограничава само до това те да не бъдат уволнявани или дисциплинарно наказвани - макар че дори в тази минимална форма законът у нас не работи.
Не бива да забравяме, че "злите" - а това могат да бъдат отделни личности, организации, фирми, корпорации или свързани по "октоподен" начин структури - не обичат да бъдат изобличавани и публично критикувани. Освен това те разполагат с големи ресурси да противодействат - и с правни, и с неправни средства. Именно затова гласовете в обществото, които са критични и информират, заслужават висока степен на защита в едно демократично общество. Това е и смисълът на европейската "анти-SLAPP" директива, за която отдавна се говори, но чието въвеждане все още у нас не е факт.
Сегашното законодателство за защита на подателите на сигнали просто не работи достатъчно ефективно. На практика то служи като параван - съществува формално, но няма реални "зъби". А това, вместо да подкрепя демокрацията, всъщност я отслабва.
Тогава каква е рецептата, за да се запази демокрацията?
- Трябва да следваме един от големите призиви на съвремието, който много отдавна е измислен, трябва да бдим. Демокрацията не е статично състояние, тя е начин на живот и тя предполага бдителност. Демокрация и сън не могат да съществуват заедно.
Или дори част от хората да спят, трябва да има друга част, които да будуват. Това е единствената рецепта, по която може да запазим свободата, защото все пак демокрацията съществува заради свободата. И против тиранията.
Преди няколко дни Програма "Достъп до информация" представи становище във връзка с публикувания за обществено обсъждане законопроект за промяна на закона за достъп до обществена информация. Какво е основното и най-голямо опасение виждате в проекта?
- С този проект на практика се разрушава корпусът на Закона за достъп до обществена информация. Въвеждат се нови определения, които могат да блокират концепции, изработвани и отстоявани в продължение на 25 години - за това какво е "обществена информация" и какво е "достъп до обществена информация". Появяват се нови категории и термини, като "данни" и "достъп", които Европейският съюз никога не е предвиждал да се отнасят до достъпа до информация. В момента обаче те се "прераждат" в тази посока, по начин, който Брюксел изобщо не е предвидил.
В проекта се правят и странни препратки към Общия регламент за защита на данните (GDPR), които подкопават дългогодишния баланс между правото на достъп до информация и защитата на личните данни. Конституционният съд и Върховният административен съд многократно са постановявали, че публичните фигури се ползват с много по-ниска степен на защита на личните данни. Тоест, при тях достъпът до обществена информация трябва да е по-широк. Вместо да се въведе принципът, изрично заложен в GDPR - че защитата на личните данни трябва да бъде примирена с правото на достъп до информация - виждаме въвеждане на други разпоредби, които могат да доведат до обратния ефект.
В крайна сметка управлението на данните е нещо съвсем различно от достъпа до информация. Още през 2007 г., когато повторното използване на информация от обществения сектор беше въведено в закона, се проведоха много дискусии. Държавите членки на ЕС тогава се разделиха на две групи - едни включиха повторното използване в законите за достъп до информация (както направихме и ние), а други приеха отделен закон. Сега обаче се въвежда трета материя - управление и споделяне на непублични данни. Термини като "лични" и "нелични" данни може да са адекватни в контекста на управлението на данни, но са напълно неподходящи в частта за достъп до обществена информация.
Така вкарването на този трети компонент в същия закон размива концепцията и създава опасност от сериозни пробиви в практиката - практика, която сме изграждали и защитавали повече от 25 години чрез съдебната система и съдебната практика, която може да се нарече отлична по този закон. Сега обаче ще се отворят врати за нови и нестандартни тълкувания от страна на институции - като примера с кмета на Община Гълъбово - тъй като всяка нова разпоредба поражда възможност за ново тълкуване.
Всичко това неминуемо ще се отрази негативно върху правото на достъп до информация. Допълнително, проектът отменя и действащи задължения за активно публикуване на документи от институциите - например задължението периодично да представят списъци с документи и информация, които подлежат на публикуване. Това задължение отпада, което е необяснимо и вреди на прозрачността.
Тези промени целенасочени ли са, според Вас?
- Дали са целенасочени или плод на случайност, няма значение - резултатът е ясен: ограничаване на достъпа до обществена информация.
Все пак трябва да отбележим като положително, че Министерството на електронното управление реагира още на следващия ден след изразеното ни становище и ни покани на среща за обсъждане на бележките ни. Предстои да видим какъв ще бъде резултатът от този диалог.