Иво Димчев: Моето изкуство е олицетворение на свободата, което го прави политически некоректно

|
Иво Димчев знае, че лесно може да му бъде сложен етикета "провокативен". За него обаче свободен, еклектичен и радикален са по-верните определения. Би Би Си го нарича "културен феномен", а списание "Ролинг Стоун" определя гласа му като "сублимен". Той е хореограф, визуален артист, певец, автор на песни и куиър активист. Експериментира с различни форми на изкуството, като не си поставя граници, просто ги изследва. Познат както на публиката в София, така и в Токио, Ню Йорк, Лондон и Берлин, той е получил множество международни награди за танц и театър. През март тази година спечели награда "Икар" за интерактивния си соло пърформанс METCH.
Създател е на повече от 40 спектакъла и над 100 песни и на 4 октомври в зала 1 на Националния дворец на културата ще събере най-доброто от своя музикално-театрален свят в спектакъла "ОФ!20", за да отбележи 20 години на сцена. Малко преди това ще бъде българската премиера на документалния филм "В Ада с Иво" на Кристина Николова, който на току-що провелия се филмов фестивал в Сараево спечели специалната награда на журито за документално кино. Двете прожекции ще бъдат в рамките на международния фестивал "София ДокуМентал" - на 26 септември от 19 ч. в Дом на киното и на 30 септември от 20 ч. в кино "Одеон".
Пред "Дневник" в отговори по имейл Иво Димчев разказва защо е изненадан от тази награда, за какво използва изкуствения интелект и защо според него осъзнатата проява на слабост и несъвършенство има силно терапевтичен ефект над публиката.
"В Ада с Иво" е името на документалния филм, който преди дни спечели специалната награда на журито на фестивала в Сараево, и ще има премиера през септември в София. Ще видят ли зрителите непозната страна от Вас - и в личния, и в професионалния Ви свят?
- Ще видят неща от личния ми живот, за които си нямат идея. Ще ме видят и в светлина, в която не бих искал да ме виждат, но съм се примирил с този факт, защото мисля че тези сцени са важни за драматургията и динамиката на филма. Бях шокиран от това, че взехме наградата на журито, защото винаги съм предполагал, че жури на това ниво би имало съпротивление към нещо толкова "неприлично", толкова гей и толкова ходещо по ръба на политическата некоректност. Радвам се, че благодарение на тази награда много повече хора ще имат интерес към филма, към моята история и към музиката ми.
Открихте ли обаче и Вие нещо за себе си, гледайки финалния монтаж на филма?
- Не мога да крия, че филмът мина през доста различни, дори понякога почти противоположни варианти на монтажа. Финалният вариант е резултат от няколкогодишни "тежки" и "кървави" творчески битки. Но това ни най-малко не го прави компромисен. Напротив. Богатството на филма се дължи именно на това, че вътре има най-доброто от всеки от нас. И нека не забравяме, че става въпрос за 300 часа заснет материал плюс около 100 часа архивен материал. Как всичко това се превръща в 80 минути само ние си знаем.
В трейлъра казвате: "Не може да постигнете истинска свобода, ако не простите на всички, на всичко". Постижима ли е обаче тази свобода и тази прошка към всички?
- Не е постижима, но е полезна отправна точка. Когато си зле, понякога е хубаво да си дадеш сметка какво не можеш да простиш на някого или на себе си. От това осъзнаване по-добре може да не ти стане, но поне ще знаеш къде е твоят проблем и ще имаш повече избор. Колкото и да е абсурдно, това как се чувстваме много често е просто въпрос на избор.
Защо точно "В Ада" и къде е той за Вас - "Адът - това съм аз" или "Адът - това са другите"?
- Адът може да е навсякъде. Но практически е никъде. Адът е страхът. Просто една конструкция на съзнанието. С малко повече желание всеки Ад може да се превърне в Рай. Особено ако Исус или някой адски свестен човек е наоколо или просто по-обичащата и мъдра част от теб вземе нещата в свои ръце.
Преди няколко години в интервю се определяте като "нахално същество, което си позволява да нахлува безразборно в различни контексти и формати и да ползва изразни средства, от които и хабер си няма". Достигане до различна публика или вътрешна необходимост е боравенето с тези различни изразни средства, с различни изкуства?
- Както знаем, има известна дистанция между нещата, които ни е приятно да правим и нещата, които можем да правим "добре". Аз лично понякога много си падам по лошо направени неща. "Слабото" изпълнение в изкуството често успява да покрие цялата насилена "капиталистическа" нужда от това да сме винаги перфектни, конкурентноспособни и даващи най-доброто от себе си.
Демонстрацията на слабост, несъвършенство, уязвимост е всъщност проява на смелост, сила и противопоставяне на догмите на пазара и времето, в което живеем.
Осъзнатата проява на слабост и несъвършенство има силно терапевтичен ефект над публиката, защото я освобождава от потискащата задължителност на "перфектност", "професионализъм" , "висок стандарт" в тях самите. Именно затова си позволявам например в спектакъла METCH да показвам и продавам "грозните" си картини, защото знам, че в тях има стойност, различна от тази, диктувана от пазарния контекст.

Иво Димчев: Служа на невидимо, висше министерство на културата
Тази година спечелихте награда "Икар" именно за него. Важно ли е един артист да получава подобно признание?
- Да, разбира се, че е важно. Всеки артист чрез изкуството си е в диалог не само със своята публика, но и с контекста, в който работи. Това, че колеги артисти те разбират и оценяват има огромна важност и значение. Подобни награди подсилват усещането, че принадлежиш към общност. Това има почти терапевтична стойност за мен, особено когато съм в България.

Предстои ви голям спектакъл в зала 1 на НДК на 4 октомври, с който отбелязвате 20 години на сцена. Защо избрахте точно тази зала, в която хората по-рядко танцуват и в празник на какво ви се иска да се превърне "ОФ!20"?
- Зала 1 е за мен е преди всичко театрална сцена. Най-големият ни театър. Моите първи концерти бяха именно на театрална сцена. Иска ми се музиката ми да е винаги с единия крак в театъра, защото това е мястото, където съм се развивал като артист. Но пък чрез песните си последните години успях да стигна до много по-голяма аудитория, която заслужава голям и красив театър.
Независимо че през последните 20 години съм творил и играл по целия свят, аз винаги съм се възприемал като български артист. Намирам, че работата ми през последните 20 години е важна и съществена част от българското съвременно изкуство. Ако Националният дворец на културата е представителна извадка на националната ни култура, то тогава моето творчество има своето място там, дори и за едни два октомврийски часа.
И съм почти убеден, че Людмила Живкова ако беше жива, щеше да одобри това културно деяние и щеше да подмята златни помпони от ложата заедно с цялата публика.
Името Ви често се свързва с думата "провокация", може би не винаги с положителна конотация, но доколко наистина търсите този ефект на провокация в спектаклите и в музиката си?
- Провокацията сама по себе си не ми е интересна. Интересно ми е да насочвам разговора към теми табу, свързани с тялото, сексуалността и социалните теми. Освен това аз наистина харесвам нестандартни неща - и в живота, и в изкуството. Аз съм доста противоречив и еклектичен и като човек, и като артист. Затова, когато се вземе елемент от работата ми - и като автор на песни, и като режисьор, много е лесно да бъда натикан в калъпа "провокативен".
За мен свободен, еклектичен и радикален са ми по-верни и интересни като определения. |

"В собствен ритъм": какво означава за българските артисти да се продуцират сами
Вие правите концерти и спектакли по целия свят. Смятате ли обаче, че българската сцена, особено по отношението на театралното и танцово изкуство, стана по-експериментална и доколко публиката е готова за това?
- Публиката е жадна за нещо ново, истинно и оригинално. Наша е отговорността на артистите да открием нови начини и нови форми, което неминуемо е свързано с рискове, но какво от това. Българските зрители имат нужда от ново изкуство и ние артистите сме длъжни да го създаваме и да им го даваме.
Продължавате обаче и с концертите в домовете на хората, които започнахте да изнасяте по време на ковид пандемията. Какво ви дават като артист те и кое е най-необичайното място, на което досега сте се озовавали?
- По време на пандемията съм пял в мазе, игрище за тенис на корт, баня, спалня, балкон и т.н. Направих и доста концерти в колата си, за трима-четирима зрители. Концертите в колата бяха адски забавни, защото с едната ръка въртя волана, а с другата държа микрофона. И нарочно карах по неасфалтирани пътища, за да подскачаме и да се клатим възможно повече. Имам няколко видеа в "Ютюб" канала ми от тези концерти.
Вярвате ли, че пандемията промени начина, по който общуваме с изкуството или по-скоро актуалната тема за изкуствения интелект ще го направи?
- Нищо не може да замени живото изкуство. Но ми харесва, че изкуственият интелект се напъва в тази посока. Това със сигурност ще деформира и обогати общата картина.
Самият вие доколко се възползвате от инструментите му?
- Ползвам го главно като елка, търсачка, психоаналитик и гледачка на карти.

Наскоро разказахте в интервю как сте свирили в бежански лагер, близо до границата с Украйна, когато е започнала войната там и в същото време изнасяте концерти в Москва. Кога изкуството е политика и кога трябва да бъде разграничавано от нея?
- Моето изкуство е олицетворение на свободата, което автоматично го прави политически некоректно, защото повечето съвременни политики са базирани на максимизиране на контрола и ограничаване на свободите.
Не си слагате граници или рамки в изкуството и все пак има ли граница, която не бихте прекрачили?
- Обичам по-скоро да изследвам границите. Опитвам се да го правя по най-миролюбивия и градивен начин. Различните гледни точки в света раждат войни, в моето изкуство различните гледни точки раждат песен, интересен диалог или са просто повод за смях.
Може би е изненада за хората, че не сте съгласен с някои неща от западния неолиберализъм, особено с идеята за третия пол. Какво според вас доведе до появата на небинарност, в която редица световни звезди се припознаха и защо не я приемате?
- Крайната полярност е повод за появата и нуждата от небинарност. Моята теория е, че всяка жена и всеки мъж са небинарни по природа. Аз съм мъж и нищо женско не ми е чуждо. Но това не ме прави по-малко мъж.
Вие бяхте част от последния София Прайд, срещу който тази година имаше две контрашествия за традиционното смейство. Живеейки повече в чужбина, смятате ли, че има по-скоро завръщане към консерватизма, особено по отношение на ЛГБТ+ общността?
- Анти ЛГБТ+ движенията са инструменти за политически контрол. Крайните неолиберални позиции пък са често финансови инструменти. Всяка крайна позиция е еднакво вредна.

"Любовта е любов": как преминаха "София прайд" и "Походът за семейството"
Пишете песни почти всеки ден. Кои са темите, които най-много ви вълнуват в момента и какво бихте написали за времето, в което живеем?
- Пиша за каквото ми е на ума. Нямам никакъв филтър. Мога да пиша за разбитото си сърце, мога да пиша и за разбития си задник. Високото и ниското са ми еднакво интересни. Ценностната ми система има по-голям диапазон от гласа ми.
Какви са предимствата да бъдете мултидисциплинарен артист? Но какви могат да бъдат и рисковете?
- Рисковете са, че няма как да станеш майстор или да постигнеш голям успех в нито една област. Но пък имаш шанса да останеш независим и свободен. И ако успееш да артикулираш достатъчно красиво тази своя свобода, но така също и раните от нея, публиката неминуемо ще го оцени.
