Неудобните истини на Коста-Гаврас

"Господи, като че терорът и злото имат един и същи образ, служат си с един и същ език, бият по един и същи начин и бесят по един и същи тертип". Това есе на Георги Марков е излъчено по Би Би Си през 1976 г. То се публикува за първи път от "Портал Култура" с любезното съдействие на © Любен Марков и с помощта на Емил Тодоров. Поводът е, че на 7 септември се навършват 47 години от покушението срещу писателя. "Дневник" го препубликува от "Портал Култура".

Преди няколко дни, късно вечерта, когато човек сменя каналите на телевизията, воден от спокойното желание да намери нещо забавно и развлекателно, което да посредничи между пълния стомах и съня, когато нощта и денят сякаш предлагат целия си уют, едно внезапно заглавие - "Признанието" - прикова вниманието ми. Същите хора, които създадоха един от най-знаменитите филми за гражданска доблест и световна съвест "Z" - режисьорът Коста-Гаврас* и актьорът Ив Монтан - се бяха заели да възпроизведат една далеч по-всеобемаща и по-страшна трагедия от убийството на Ламбракис. Става дума за документалната книга на Артур Лондон, виден чехословашки комунист и бивш заместник-министър на външните работи на Чехословашката република.

Това е история, която всеки по-възрастен гражданин на Източна Европа познава. Историята на сталинските злодеяния, известна като процеса Трайчо Костов, процеса Слански, процеса Ласло Райк, процеса Гомулка и т.н. Всъщност процесът е един и същ, имената са различни.

Бивайки свидетел на това време на целия му свиреп ужас, на лудата нелепост на тази кървава вакханалия, аз настръхнах пред филма, който безпощадно ме върна назад, към време, което така често искам да забравя.

Този филм бе произведен отдавна и той има най-силно отрезвяващо влияние върху широки обществени кръгове на Запад. Не че нещата не се знаеха, не че злото бе останало скрито, а защото този филм възпроизвежда с потресаваща достоверност една трагедия, която в исторически мащаби едва ли има равна на себе си.

Онова, което ме порази в подхода на режисьора, беше валидността на чехословашката картина за всяка източноевропейска страна.

Господи, като че терорът и злото там имат един и същи образ, служат си с един и същ език, бият по един и същи начин и бесят по един и същи тертип.

Може би единствено лицата на френските актьори бяха малко по-цивилизовани от познатите герои от следователски кабинети, из истинските съдебни зали и инквизиторските подземия. Всичко друго беше все същото. Същите килии със студени, влажни стени, същите викове зад вратата "Не се спирай, ходи!", същата неизбежна кофа с вода, която се лисва върху лицето на припадналия затворен в тебеширен кръг, същите маниери на следователите, които черпят с цигара, за да изненадат с гумен бич протегнатата ръка, които ядат вкусни яденета пред очите на умиращите от глад подследствени, които се сменят всеки два или четири часа в денонощна, неспираща с месеци въртележка на убийственото изтощение.

Същите инсинуации, същото написване на показанията и заставяне на всяка цена човек да признае, че е извършил нещо, което въобще не му е минавало през ума. Същите лъжливи обещания за по-мека присъда, която се оказва може би само по-меко въже, същите коридори на четвъртия етаж на Съдебната палата с двойния шпалир на милиция и същият ред. Същият вид маниакален прокурор-идиот, който реве безспирно "смърт, смърт, смърт", същият подлец председател на съда, който гледа да претупа нещата, колкото се може по-бързо, който е просто палач. Всичко е същото. И признанията са същите, същият тип зле скърпени измишльотини за връзки с империалистическо разузнаване, за американски пари, за шпионаж, за забулено минало.

"Да призная какво? Какво искате да призная" - пита претръпнал Артур Лондон, комунистът, който довчера е вярвал безгранично на Сталин, който никога не е приел за истински слуховете за страшната 1937 г., който има безупречно антифашистко минало.

Мисля, че в този филм Ив Монтан достига най-високия връх на своята знаменита актьорска кариера. Това е едно изумително изпълнение, което дава представа за цялата противоречива многоизмерност на героя и неговия характер. Нещо повече от това - образът на Артур Лондон се извисява до образ на човека-жертва, на страдалеца, който носи своя собствен кръст към своята собствена Голгота. Толкова голяма сила има в цялата тази сдържаност, в това бавно движение на очите, в още по-бавно сменящия се образ на лицето и в гласа, който сякаш изразява последната съпротива на един човек да остане човек.

Артур Лондон признава, както се признаха за виновни всички други - и Слански, и Ласло Райк, и Гомулка.

Единственият, който не се призна за виновен, и който не коленичи пред съда за спасението си, беше Трайчо Костов.

Режисурата на Коста-Гаврас бе по-малко убедителна от това, което той показа в "Z", може би защото Гърция му беше така добре позната, а тук все пак трябваше да гадае. Следователският състав и милицията, макар и външно достоверни, тук ми изглеждаха малко оперетъчни и не така страшни, както бяха в действителност.

Но въпреки всичко този филм ме накара да настръхна, да не мога дълго да заспя и да си мисля за всички ония познати и непознати, които станаха жертва на това убийствено безумие.

"Признанието" на Артур Лондон се превръща в "Заклинание", което ако светът иска да съхрани себе си, трябва да послуша.

Режисьорът Коста-Гаврас живее и работи главно в Париж, а за неговия филм "Специално отделение" се заговори още миналата година, когато той бе показан на някои фестивали, и сега той ще тръгне по екраните във Великобритания.

Нека припомня, че Коста-Гаврас е режисьорът, който създаде прочутия със своя граждански патос и художествено журналистически стил филм "Z". За съжаление, вероятно мнозина от вас не са гледали този филм, който бе изграден върху трагичната история с убийството на гръцкия народен представител Ламбракис. Още при появяването си филмът бе приветстван като необичайно и много силно съчетание на документална истина с художествена истина. За всички, които са гледали този филм, незабравима остава играта на Ив Монтан.

През 1970 г. комбинацията Коста-Гаврас-Ив Монтан създаде друго забележително произведение - филма "Признанието". И той бе изграден върху трагичната документална основа на книгата на бившия чехословашки заместник-министър на външните работи Артур Лондон, който едва спасява главата си от Сталиновата чистка, известна под името "Процесът Слански".

Неотдавна аз ви разказах впечатленията си от този филм, като изтъкнах огромното подобие от атмосферата в Чехословакия по времето на този процес и българската атмосфера в същата епоха. Този филм доведе до сериозен разговор във Франция и бе адмириран от Френската комунистическа партия като важен художествен документ за епоха, която не би трябвало да се повтаря.

А сега Коста-Гаврас си пъха пръста на друго болно място, засягащо този път спомените и съвестта на самите французи. През 1941 г., когато Франция е окупирана от германците, във Виши съществува васалното правителство на маршал Петен, войната на Германия със Съветския съюз току-що е започнала, а млади френски патриоти убиват на една от гарите на парижкото метро един германски морски кадет.

Това убийство хвърля в ужас френското правителство във Виши, което смята, че германците ще предприемат силни възмездителни действия. Тук е главният момент на филма, който строго следва документалната история. Германците наистина реагират със съответната неприязненост на това убийство, но те предоставят на французите сами да решат какво да направят. Зад германските думи, нарочно подчертавам този момент, стои известна заплаха, но тя не е конкретизирана. Никой от германците по никое време не казва, че ще разстрелят стотици френски заложници, ако мерките на френското правителство не ги удовлетворят.

Това е сърцевината на цялата драма на филма. Тя именно го извежда далече извън границите на Франция и извън границите на Втората световна война и го превръща в събитие от общочовешко значение.

Защото тук ние се натъкваме на една от най-горчивите и страшни истини на нашия век - да се отгатне с какво може да се угоди най-добре на господаря, чието желание не е ясно формулирано.

С безпощадна суровост камерата на Коста-Гаврас проследява събитията, разиграли се сред френското правителство, което се опитва на всяка цена да се хареса на германците. Министърът на вътрешните работи, който иска да изпъкне и да заеме в бъдеще мястото на Маршала, измисля баснята, че германците ще разстрелят най-малко 100 френски заложници, ако французите не извършат сами възмездителни дейности.

И той предлага да се извадят от затворите 6 души, вече осъдени за някакви политически провинения, и същите да бъдат съдени отново и осъдени на смърт чрез гилотиниране. Екзекуцията да бъде публична. С натиск, заплахи и убеждаване той съумява да склони останалите членове на правителството, че те всъщност нямат никакъв друг изход и трябва да пожертват тия шест души, за да бъдат спасени от разстрел 100 души.

Жестоката истина е, че германците не са споменали нито дума за разстрелване на заложници, което си остава един въображаем мотив на френските представители, мотив, който не е нищо друго освен израз на верноподаническо желание да се служи на по-силния. Самите германци приемат френското предложение с известна изненада, те го приемат именно защото верноподаничеството на французите ги убеждава, че е необходимо публично да се обезглавят шест души. Германците се противопоставят само на публичната екзекуция. С други думи, оттук-нататък нещата се развиват според българската поговорка "по католик от папата, по турчин от султана".

Френският закон не позволява осъждането отново на хора, вече осъдени за същите престъпления. Но за да задоволят въображаемото искане на германците, френските министри създават безпрецедентен закон с обратна сила, който им разрешава да преосъдят вече осъдени хора. Със същия закон се въвежда и специално отделение на съда, което да осъди шестте жертви. Министърът на правосъдието лично се заема с избирането на подходящ съдебен състав и прокурор. Тук угодничеството на инициаторите се натъква на няколко препятствия. Някои от юристите, поканени да изпълнят отвратителната задача, не се колебаят да откажат. Други половинчато приемат.

Но надделяват квадратните глави на вечните служители, които са родени да служат, и служат все едно кому и за какво.

В тази област филмът отбелязва още един голям успех, слагайки знак за равенство между безмозъчното послушание на въпросните служители през 1941 г. и подобните на тях служители из други страни по света.

Заседанията на министри, юристи и разни други висши френски сановници са разкъсани от твърде подходяща серия обеди и вечери, като че гастрономическата страст на министри и прокурори си остава единственото неизменно нещо в епоха, която чупи вродени принципи и характери.

Заседанията на съда са карикатура. Предварителният подбор на жертвите е най-черна демонстрация на играта на съдбата. Представете си шкаф, пълен с папки, и деловодителят, който трябва да подбере папките на тия, които ще бъдат убити, все едно си избира молив, с който да пише. Той ги опипва на дебелина, размества ги, забравя кое къде е сложил, като че всичките му действия нямат нищо общо с отсичането на човешки глави.

За мен този епизод с шкафа е най-силният в целия филм. После ние виждаме как съдът механично, напълно формално и бездушно преосъжда на смърт хора, които по никакъв закон на земята не би трябвало да лежат повече от няколко месеца в затвора.

Балонът се спуква, когато на подсъдимата скамейка застава журналист-комунист от в. "Юманите". Той силно разстройва работата на съда, тъй като е четвъртият подред, съдът се разпада и правителството решава, че германците могат да бъдат задоволени и с три глави.

Цялата тази игра с човешкия живот, представена ни така силно от Коста-Гаврас, ни ужасява със своята безсмисленост, както безсмислено е убийството на невинния германски кадет.

Коварната идея, че мотивите оправдават всичко, използвана от параноични диктатори за оправдаване на милиони убийства, тук е изведена в цялата ѝ голота. Никой никъде в целия филм не се опитва да разбере никого.

Единственият мотор на действието е да се угоди на господаря. И толкова очевидна е връзката между това френско злодейство по време на войната и злодействата, за които Солженицин написа "Архипелаг ГУЛаг".

Новият филм на Коста-Гаврас "Специалното отделение" е ново продължение на същия път, започнат с филма "Z" - пътят на смела, принципна защита на човека от всички ония, които в негово име го умъртвяват или опозоряват. Това е още един забележителен филм, пропит с истинност и висок граждански патос.

* Константинос (Коста) Гаврас е роден през 1933 г. в Лутра-Ираяс, Гърция. Следва във Висшия институт по кино в Париж и дебютира в игралното кино с "Убийци в спален вагон" (1965). Автор на филмите "Z" (1969), "Признанието" (1970). Носител е на "Оскар" и "Златна палма" в Кан за "Безследно изчезнал" (1982). На Берлинале му дават "Златна мечка" за филма "Музикалната кутия".

Дневник лого

Дневник лого