Още преди да излезе от печат миналото лято, книгата "Култът към аматьора" предизвика много коментари и спорове заради своите 200 страници с нападки върху ефекта - културен, икономически, обществен и политически - от цунамито от съдържание, създавано в интернет от всеки с достъп до световната мрежа. Авторът Андрю Кийн настоява, че без някакви "стандарти", или "институции", които да "филтрират" доброто от лошото, истината от лъжата, аматьорите в интернет ще ни унищожат.

На пръв поглед дигиталните утопии, създавани от Web 2.0, обещават демократизация - повече информация, гледни точки, възможности, изобщо повече от всичко без филтриране и такси. Но тази монета си има и друга, мрачна страна. Според Кийн масовостта на този процес всъщност изкривява представата за света, вместо да го подлага на по-дълбок анализ. Заливат ни елементарни лични мнения, а не преценки на базата на набор от факти и познания. Така Web 2.0 променя културния пейзаж към по-лошо, а не към по-добро, смята авторът.

Като заобикаля основните медии и правата за интелектуална собственост, мрежата създава свят, в който "ще гледаме изключително куп музика от аматьорски гаражни групи, филми и телевизия от YouTube и новини за хиперактивни светски знаменитости, пробутвани ни като реклама за дрешки... Това се случва, когато безразличието се сблъсква с егоизма, лошия вкус и господството на тълпата", зловещо пророкува Кийн.

Според част от обзорите след публикуването на книгата тя неправилно се възприема като атака срещу интернет. Напротив, това е много добре написана пародия на нашия свят. "Историята е доказала, че тълпата по принцип греши... тя прегръща идеи като робството, инфантилизма, войната на Джордж Буш в Ирак и Бритни Спиърс... тълпата създаде технологичния балон от 90-те години по същия начин, по който е виновна за истерията с лалетата в Холандия през ХVІІ век", пише Кийн.

Търсачки като "Гугъл" ни дават отговори не по принципа кое е по-достоверно, а кое е по-популярно. Това може да се манипулира с т.нар. "Гугъл бомбардиране", изразяващо се в обикновеното навързване на голям брой сайтове към определена страница с цел да се повиши рейтингът й в най-популярната търсачка. Като пример той посочва статия в "Уолстрийт джърнъл", според която най-популярните сайтове се управляват от шепа хора - в Digg.com с почти 1 милион регистрирани потребители едва 30 души са качили съдържанието на една трета от постингите, а в Netscape.com един-единствен автор стои зад 217 публикации в рамките на две седмици, или 13% от всички истории, попаднали в списъка на най-четените в този период.

Заради триумфа на аматьора над експерта ненадеждният дори според създателите си справочник "Уикипедия" има далеч повече попадения от "Енциклопедия Британика", зад която стоят куп авторитетни специалисти. Понеже огромен брой от пълнещите със съдържание Web 2.0 са анонимни, то не може да се провери нито тяхната самоличност, нито техните мотиви, интереси и цели в разпространяването на информация. От всичко това все повече страда обективността, а спекулацията се пробутва като факт, твърди Андрю Кийн. "Когато се размие консенсусът около това що е факт, става невъзможен и информираният дебат по обществени и политически въпроси."

"Може би не схващате, но безплатното ни излиза адски скъпо", пише още Кийн. "Новите победители като "Гугъл", YouTube и MySpace няма да заемат мястото на цели индустрии. Като грабват вниманието ни, всевъзможните блогове и уикита съсипват издателската, музикалната и новинарската индустрия, създаващи онова оригинално съдържание, на което стъпват уебсайтовете. Културата ни изяжда младите хора, унищожавайки съдържанието, което иначе те така усилено търсят."

Да вземем музикалния бизнес - средствата за разпространение и издаване в интернет все още са елитарни и спъващи, но и прекалената свобода на мрежата, масовото пиратство и изтеглянето на отделни парчета не се превръща в онзи инструмент за качество и световна слава, което доскоро носеха продажбите на дискове например. ІДневник

"Започвам с изповед. През 90-те години бях сред пионерите на първата интернет треска за злато. Мечтаейки да превърнем света място с повече музика, основах Audioface.com, един от първите дигитални музикални сайтове. Веднъж журналист ме попита как искам да променя света и аз полусериозно му отвърнах, че си мечтая от всеки офис да се чува музика, да слушам целия Боб Дилън от лаптопа си, да мога да сваля от мобилния си телефон Бранденбургския концерт на Йохан Себастиан Бах.

Да, и аз бутах напред първоначалната мечта за интернет. Изкуших инвеститори и почти забогатях. Затова не съм обикновен критик на Силиконовата долина, а член на нейния култ.

Метаморфозата ми от вярващ в скептик стана без кой знае каква драматичност. Не съм се вбесил, докато чета неточна публикация в "Уикипедия" или от поредната глупост, която ти пробутва търсенето в "Гугъл". Понеже нямаше и танцуващ койот, едва ли историята ми ще има висок рейтинг в YouTube.

Тя се случи за 48 часа през септември 2004 г. на двудневен лагер с няколкостотин утописти от Силиконовата долина, събрани от гуруто Тим О'Райли. Тези хора са не само необичайно богати, но и необичайни богаташи с месианска вяра в ползите от технологиите. Те са побеляващи хипита, предприемачи в сектора на новите медии и технофенове, обединени от враждебността си към традиционните медии и средства за забавление.

Лагерът бе на принципа много участници, никакви зрители, или закона на "Уикипедия" - всеки говори много и никой не се опитва да ръководи. С все повече американци с широколентов достъп до интернет бе започнала да се сбъдва мечтата ни за едно непрекъснато включено общество и всички говореха за демократизация.

И изведнъж ме хвана морската болест, започна да ми се гади от разговора. Никой не чуваше призива ми за повече култура за обществото чрез интернет. Всички говореха за демократизиране на медиите, за музика собствено производство, не за Дилън и Бах, а за ситуация, в която автор и публика стават едно и превръщат културата в какофония.

Осъзнах, че лагерът ни е прототип, бета-версия на задаващата се Web 2.0 революция. Всеки разпространяваше себе си и никой не слушаше. От цялата тази анархия изплува водещият принцип - законът на дигиталния дарвинизъм, оцеляването на най-кресливия и най-коментирания.

Опаковах си багажа и се махнах. В следващите години се нагледах на безчет маймуни, чаткащи по клавиатурите.

Дигиталната демократизация подронва истината, трезвия обществен разговор, експертното знание, опита и таланта. В крайна сметка тя застрашава бъдещето на културните ни институции."

*откъс от книгата "Култът към аматьора"