Сякаш в подкрепа на фолклорната теза, че случайността е пресечна точка на две необходимости, свиканият от президента Консултативен съвет за национална сигурност за взривовете край Челопечене взе, че се оказа ден след публикуването на доклада на ОЛАФ, съдържащ "взривоопасни" за самия президент заключения. Внезапната ситуация не подлежи на PR контрол и не може да бъде вместена в схемата на мълчание с месеци дори когато държавата се тресе от кой от кой по-страховити скандали, и после - пет часа говорене по телевизията. Разбира се, не за скандалите, нито за произвеждащото ги управление, примерно как спешно да сменим избирателната система, така че да осигурим поредно убежище за статуквото. На 7 юли - когато "модерираше" пред камерите многочасовата "дискусия" за избирателния модел, Първанов за първи път каза нещо за взривовете на 3 юли в поделението(подчинено на Генералния щаб, който пък е на негово подчинение) и то беше, че ще каже нещо едва когато получи повече информация. На свикания обаче чак за 17 юли консултативен съвет може би няма да има кой да го чуе. Защото всички ще чакат да каже нещо за доклада на ОЛАФ и за убийственото му заключение, че в българското правителство и държавните институции има "влиятелни сили, които нямат интерес да бъде наказано нито едно лице от групата Николов - Стойков".

Каквото ли би могъл да каже президентът, към когото са отправени погледи и въпроси? Изборът му не е голям - от "опит за политически дивиденти на опозицията" до поредната "антибългарска кампания". Не може дори формално да призове прокуратурата и съда да си свършат съвестно работата, защото работата вече е свършена. А ако реши да заяви, че вярва, че българското правосъдие си е свършило съвестно работата, ефектът ще е като челопеченски "фойерверк", само че политически. А ОЛАФ междувременно отговори и на въпроса какъв е смисълът да сменяме избирателната система, ако правосъдието ще е същото.