Ако някой попита за Николай Динев първия срещнат на улицата в Стара Загора, едва ли ще получи какъвто и да било отговор, различен от свиване на рамене. Но ако попита за Рикшата, веднага започват подробните обяснения, които стигат и до това, че се оказват роднини. И няма начин, Николай Динев е не просто единствен в Стара Загора, ами и в цяла България, тъй като произвежда... велотаксита.

Жегата е непоносима, все пак е юли и в центъра на града единственото спасение е някъде на сянка. В околностите се диша по-леко, колите са значително по-малко, а и всяка къща има по някое дърво, под което човек може да се скрие от тракийското слънце. В квартал "Кольо Ганчев" всички познават Николай Динев. Никой обаче не го нарича по име. "Добър ден, Рикша !", "Накъде, Рикша?" се чува от всеки ъгъл, когато излезе на улицата. Признава си, че му е било нужно повечко време, за да научи хората да изговарят правилно думата. Един от предишните му работници така и не успял да я произнесе правилно, винаги казвал "ричи", спомня си той.

Ресторант "Моби Дик" е затворен от около година. Държал го е с брат си, но нещата не потръгнали. Имат и няколко магазина за хранителни стоки, които всъщност са основният им бизнес. "Те ни хранят, буквално и не съвсем", шегува се Николай Динев. Млад и лъчезарен човек, в края на трийсетте,

По образование е зооинженер, но така и не е работил по специалността си. Преди да започне с бизнеса, е бил къде ли не, включително и в Израел, обаче предпочита да живее в родния си град.

Преди малко повече от 6 години една статия в местен вестник, чието име дори не може да си спомни сега, му прави страхотно впечатление. Статията е препечатана от незнайно къде, но в нея се говори за велотакситата като за транспорта на бъдещето. Идеята страхотно му харесва и няколко месеца по-късно регистрира фирма специално за целта и започва да прави първото си велотакси. "Естествено няма нищо общо с това, което правим сега." Бавно, стъпка по стъпка започва да работи върху конструкцията, мотора, купето... всичко. Признава, че са копирали формата от това, което са виждали в интернет и им е харесало, обаче всеки детайл, който правят, е тяхна идея и разработка. "Едва последните две години започна да потръгва."

Поръчките не спират, случва се да му се обадят посред нощ от някоя далечна точка на света като Пакистан или Чили. Последното странно обаждане е било от Алабама, но цената е отказала потенциалните му клиенти. Смее се, че хората, които му се обаждат, винаги много се обиждат, когато каже, че трябва да се чака за поръчката. "На всички им се иска веднага и ако може, поне двайсетина." Само че не става така. Направата на едно велотакси отнема средно по 45 работни дни. А от няколко месеца работят върху една поръчка и както самият той признава, преди Нова година няма да могат да я свършат. "Малко хора сме, всичко се прави ръчно. Иска ми се да наема повече хора и да върви по-бързо, обаче няма откъде да намеря добри специалисти. Ужасно трудно е да се намери добър стругар например, за другото няма нужда да говоря."

За рикшите, както нарича велотакситата, обаче може да говори с часове, а очите му блестят.

с който много се гордее. "Спокойно човек може да кара по 8 часа, без да се умори. Освен това са наистина икономични - едно зареждане на батерията излиза не повече от 50 стотинки. С нея натоварването се разпределя между краката на шофьора и двигателя. 10-12 км/ч е добра средна скорост, стига се доста по-бързо, отколкото пеш. Максимумът е 40-50 км/ч, но по-добре да не се вдига често."

Сега всичко, което правят, отива за Мароко. Клиентът му е взел няколко автобусни линии на концесия и вместо автобуси пуска велотаксита. Неговите велотаксита. Поръчал е 80, а досега са направили... съвсем малко. От България обаче още няма поръчки. "Цената отказва всички. В община Пазарджик искат да ни поръчат да направим няколко и да ги пуснат в центъра. Иска ми се да правим повече за тук, но това ще стане след някоя и друга година, когато стандартът на живот се вдигне още и когато големите фирми проумеят, че велотаксито е невероятно средство за реклама." Но май този момент е още далеч.

В малкото свободно време, което му остава, гледа да отиде някъде със семейството си. Трите му деца засега не проявяват особен интерес към работата му, но понякога карат заедно колело. Всъщност

когато тренира колоездене в местния клуб. Така и не става състезател, но се оказва неразривно свързан с тази машина. Другата му страст са старите коли, "Студебейкър" е една от любимите му марки. Дори си е сложил снимката на една такава на екрана на компютъра. Всъщност рядко се задържа пред него, от сутрин до вечер е в работилницата, тества, сглобява, разглобява... "Тук всички вършат и разбират от всичко. Общо сме пет човека и всеки може да замени другия в който и да е момент. Просто нямаме избор."

Името на фирмата му е "Маргал", на името на негов приятел. "Звучи необикновено и веднага се запомня. Като това, което правим." Освен велотакситата от време на време правят по някое и друго колело за инвалиди, обаче това е по изключение. "Просто няма кога."

И въпреки че от шест години прави велотаксита, досега така и не е успял да се повози на някое, което да не го е правил той. "Това ще е при първа възможност." Кога обаче не знае. Но със сигурност ще го направи.