Заглавие: The Script

Изпълнител: The Script

Стил: поп-рок

Формат: CD

Издател: "Виталити мюзик"

Вече две седмици ирландската банда The Script е на върха на британския чарт за албуми с едноименния си дебют. Първи проект на никому непозната група от Дъблин, който директно застава на челна позиция във Великобритания в седмицата на издаването му, звучи, меко казано, изненадващо. The Script обаче не е просто поредната свръхексплоатирана и ултрамодерна рок тава на натрупали популярност в MySpace тийнове от Острова - това е може би един от най-силните дебюти, на които съм попадал в последните месеци. Както предполагам, всички знаем, британските медии обожават сравненията и побързаха да намерят аналогии на групата в звучащото наистина зрелищно "нещо средно между U2 и Тимбаленд, Ван Морисън ремиксиран от Теди Райли". Истина е, че софт-рок стилът на дъблинското трио звучи така, сякаш е продуцирано и създадено, за да се превърне в хит. Доста соул саунд, поп мелодии, традиционни аренби моменти, лирика, често течаща с хип-хоп настроение, силни пиано моменти, фънки бийтове и запомнящ се емоционален глас. Трудно е да се намери слабо място в първия албум на уж дебютантите The Script. Най-доброто тук пък е силният комерсиален привкус на парчетата, тотално хитовият и синг-а-лонг саунд, който прави изпълненията еднакво подходящи както за радиоефира, така и за малкия клуб в петък вечер, а защо не и за препълнени разпродадени стадиони. Интелигентен, фънки, изпипан до съвършенство поп-рок - това в най-общи линии е стилът на момчетата. А ако трябва да правим сравнения - нещо средно между фънки-соул-рок моментите на Maroon 5; драматичния, но омагьосващ саунд на Coldplay и епичната емоционална мощ на U2.

Наистина, имайки предвид, че говорим за първа сериозна стъпка в кариерата на ирландска рок банда, The Script е с класи над очакванията. При момчетата обаче нищо не е случайно. Историята започва преди десетина години, когато вокалът Дани О'Донахю и китаристът Марк Шийнън се срещат като деца по улиците на Дъблин, и по-точно в близост до пивоварната на "Гинес". Според двамата ги е сближил интересът към американската черна музика. "Истината е, че прекарах детството си в пеене, докато останалите деца играеха футбол и се забъркваха в бели", спомня си Дани, а Марк добавя: "Реалността, в която израснахме, бе наистина жестока - крадене на коли и всички подобни глупости, а музиката ми даваше чувството, че мога да избягам от това." Тези двамата герои звучат като бившите най-тероризирани от дъблинските хулигани тийнейджъри, а както винаги барабанистът (Глен Пауър) се оказва най-готин с неговото просто, но искрено обяснение за това, защо е решил да се занимава с музика: "Майки ми винаги ми казваше да си намеря нещо, в което съм най-добър, а моето търсене свърши в деня, в който хванах палките." Въпреки че очевидно не са имали много вълнуващо детство, Дани и Марк започват да работят заедно и да композират парчета. Не зная как точно е станало, но получават покана да работят в студио в Ел Ей и успяват бързо да си спечелят не лоша репутация като продуценти, композитори и ремиксатори - общо взето, всичко това, което е наистина важно за добрите парчета, но не може да те направи популярен, освен ако не се казваш Тимъти Мозли. По това време двете момчета работят дори с имена като "Дъ Нептюнс", носителя на "Грами" Родни Джъркинс, Теди Райли, Далас Остин и др. Този богат професионален бекграунд се усеща абсолютно в албума The Script - саундът наистина е изпипан безупречно, структурата на парчетата е проста, но богата откъм различни влияния, звуци и настроение. Като цяло момчетата с нищо не подсказват, че идват от Европа, което също би трябвало да бъде обяснено с богатия им опит в студиото.

Откриващото изпълнение в тавата е We Cry, което е и пилотен сингъл тук. Песента е страшно добра и, общо взето, дава ясна представа какво можем да очакваме от The Script. Сред 11-те парчета в тавата пък почти няма слабо, което наистина е повече от добър старт за триото.