Те са дует. Но само когато пожелаят. Атанас Хранов рисува, Александър Секулов пише. Те са завършени егоцентрици и индивидуалисти. Но понякога имат нужда един от друг. Тогава съчетават своите изкуства, за да се получи картина с история или история с картина. Последната им изложба се казва "Плаващият град и мъжете от черен пипер", която от утре ще се вее на винили в "Аполония", след това ще отпътува към Латинска Америка, а после - към незнайни светове. Поръчана е от културния институт към външното министерство и има мисия: да обикаля по света, от посолство на посолство, да пори вълните на океаните и небесата, да среща пирати и чудновати птици. Или нещо подобно. "Изложбата разказва пътуващите истории на един плаващ град. Всеки път, когато три двойки в града получат припадъците на споделената любов, неговите жители се превръщат в сенки и трябва да отплават с къщите си на друго място, докато поне една от двойките преодолее болестта и се научи да приема любовта без мисълта за ежедневно самоубийство." Това е стилът им.

И двамата са мъже в разцвета на силите си и правят това, което обичат. Наско, който е един от успешните съвременни художници, живее на върха на едно от тепетата в Пловдив, твори в студиото си, а наскоро една каравана се озова в двора му. Завършил е дърворезба в Художествената академия, стилът му смесва дърво, метал, хартия, мазилка, а цветовете му за ярки и сияещи. Сашо пък обича да говори разпалено и да използва думи като "фино", "извънредно" и "изключително". Не се заблуждавайте, че професията му е "писател". Не. Той е "професионален романтик", роден да вижда света от възможно най-вълшебната и мистична страна. И после да го описва. Твори стихове и измисля истории, негови са "Високите каменни хълмове" и "Колекционерът на любовни изречения", която е номинирана за "Роман на годината на фондация ВИК". Собственик е и на вече култовите музикални места в Пловдив "Конюшните на царя" и "Петното на Роршах".Прохладна съботна сутрин е. Пловдив тепърва се разбужда. Седнали сме под плътната сянка в Стария град. По време на разговора ни наблюдаваме една рижа котка, която се е привела и дебне в зеленината на покрива на ниска къща.

Намират се съвсем случайно, разбира се.

"Нямаше предисловие за тази работа. Изведнъж Сашо започна да пише нещо и започна да звъни. Даже веднъж се беше обадил, караше колата и нямаше как да запише мисълта си. Обади ми се и аз го записвах по телефона", спомня си Наско. Това се случва някъде преди три години, когато двамата са просто познати. Точно тогава желанието на Сашо да пише се възвръща след известно отсъствие и той осъзнава: "Трябва да потърся Наско. Той е най-добрият слушател и човек, с когото мога да споделя това, което вече знаех", казва той. "Когато бях узрял и готов за това нещо, срещнах подобен човек", казва Сашо. Среща "подходящия човек, подходящия майстор, занаятчия" в лицето на Наско Хранов. Изведнъж си видях текстовете като картини, като билбордове.

Двамата обичат да разказват, че обитават един континент, като единият върви от единия край на земята, другият - от другия. Не се срещат по пътя, но накрая се оказва, че са преживели едни и същи неща. И когато дойде моментът да ги опишат - езикът им е общ. Нямат предварителен разговор на каква тема ще работят. Не обсъждат какви ще са главните герои в историите и картините им. Накрая просто се получава така - че съвпадат и се връзват. Човек гледа картината, после чете текста, после пак се връща и продължава да я гледа и така, докато не открие вълшебството.

Истинският занаятчия успява нещо изключително тънко - да може да накара читателя или зрителя да разбере, че има тайна, без да му я обяснява, казва Сашо Секулов и замълчава. Наско Хранов се засмива и допълва, че най-хубаво е, когато не могат да те оприличат откъде си. Чудото е, когато всеки познае нещо свое вътре в картината ти. И си каже: Аз това го знам. Аз го знам откъде е. "А то всъщност е някаква земя, която сте виждали заедно, но ти си я нарисувал или си я написал. Внушаваш тайната, без да му я обясняваш. И най-важното - и ти самият дори не разбираш."

С други думи, творчеството е един много сложен процес по опазване на тайната между този, който рисува, този, който пише, и този, който гледа или чете.

Решавам да ги определя и от устата ми излиза нещо от типа "вие сте като Дони и Момчил", а те в един глас определено не се съгласяват: "Ааа, по-добри сме. Абе като Сандро и Ботичели сме."

Наричат се занаятчии, като под това разбират ренесансови майстори. Тези, които харесват занаята си, неговите инструменти, бои, тубите, процесът, самото правене. Когато това е налице, тогава темата губи значение.

Ние създаваме един свят, който е обърнат към доброто и към щастието. Което според мен е по-трудната задача. Много по-лесно се описва и се изобразява нещо, което е обърнато към агресията и страданието. Там границите са много силни и резки. Но когато стане въпрос за нещо изящно, добро, красиво - става по-сложно вече, обяснява художникът. Тук заговарят в един глас, единият започва изречението, другият го прекъсва и го довършва. Говорят едновременно, а сякаш говори един човек.

Сашо: И се иска винаги да си по-малък от занаята. Не може да си по-голям от занаята.

Бягат като парени от думите модно и модерно и държат да подчертаят, че това, което правят, в никакъв случай не е нова стъпка в изкуството. "Няма нищо модно, модерно, нито постмодерно, нито експериментално в това да съчетаеш текст с образ. Това се е правело от църковните стенописи, през фреските до йероглифите. Откакто има текст, той се съчетава с образа, обясняват те. Работят на принципа "Не държим да правим нещо ново. Държим да правим нещо хубаво".

Не е ли обидно за един художник или писател да работи по поръчка? Как се чувстват двама успешни автори, когато някой дойде и им поръча да направят нещо? И според двамата това е много вълнуващо. И няма значение дали министерството, дали човек, дали производител на вино - това си е признание за един автор. Ще отидеш да си направиш рокля при дизайнер, който харесваш, нали, пита Секулов. Не може Чарлз Дикенс и Достоевски да са си написали романите, защото са били в подлистници на вестници, които са излизали ежемесечно или ежеседмично, а ти да не можеш, казва той. И Наско Хранов споделя тези виждания. "Много по-трудно е да направиш нещо, което е поръчано, отколкото това да направиш нещо по принцип. Защото там има едни параметри, с които трябва да се съобразиш", казва той. И освен че е много дисциплиниращо, това и е и голямо предизвикателство.

От нищо не се страхувам. Ние само от красивото се страхуваме, казва Сашо. И от успеха, не забравяй, допълва го Наско. Красотата не може да бъде имитирана, нито постигната. Човек е напълно безпомощен пред нея, казва Сашо. А за успеха - това наистина е нещо, от което трябва да можеш да се дистанцираш. Иначе започва страшно да пречи, казва Наско.

За последните три години и половина имат седем изложби заедно, сред които е и колекцията "Наско Х. Истории с ром, джинджифил, стафиди и мед". Казват за себе си, че са самотни играчи, завършени егоцентрици, което може би е и в основата на добрия им тандем. "Няма как единият да се подчини на другия. Не съществува тази възможност. Но може да отстъпи. Но това е само ако много иска и в никакъв случай, когато трябва", обяснява Сашо. Текстовете на Секулов и картините на Хранов са самостоятелни неща, но когато се обединят - правят самостоятелно трето.

Наско: Образът ще бъде неотменна част от книгата. Всъщност ще замества част от текста.

И той носи всички елементи на проекти, които харесваме - т.е. нито един елемент от него не ни е ясен, смеят се двамата.