Ако погледнем историята на човека - до него все има едно предано куче. Безименният пещерняк, египетският фараон Тутанкамон, американският президент Рузвелт, английският крал Чарлз. "Кучетата на революцията" наричали пуделите в армията на Наполеон. С негов специален указ пуделите са утвърдени като неотменима част от офицерското снаряжение. Офицерите ги носели по време на сражения в малка раница. Защо ли? За да привличат вниманието на полевите доктори, ако случайно офицерът бивал ранен. Пуделите започвали да лаят така умолително, обикаляйки ранения стопанин, че не можело да бъдат отминати. Пуделите - офицерската надежда за спасение.

Първият ми ден на социален работник - 7 юни 1993 г. Докато се опитвах да запомня в кой журнал кои молби се вхождат, как се издават удостоверения, как се попълват и обработват молбите за социални помощи, докато се опитвах да не ми личи ужасът от бумащината и се чудех как така колежката до мен знае по име всеки клиент, тайничко очаквах да се появи ТОЙ, човекът, който се нуждае от моята помощ. В края на деня ТОЙ наистина дойде.

Кучешкият лай пред вратата на приемната ме накара да изляза. Колегите ми обясняваха на Рачо, че е забранено за кучета. Мърлявото псе в краката му с разбиращ поглед подви опашка и излезе да го чака отвън. Рачо беше 45-годишен, инвалид първа група, без дом и близки, с две патерици и раница багаж на гърба, с пенсия, която стига до 14-ия ден на месеца. Идваше от социален дом в Добромирка и искаше от нас да го настаним в Дома за лица с физически увреждания в Горски Горен Тръмбеш.

По-късно разбрах, че сменял домовете един след друг, докато дойде време да плаща таксата. Тогава изчезвал. След години в центъра дойде писмо, собственоръчно написано от него, в което ни известяваше, че е починал и не бива да го безпокоим с разни такси. Да се смееш ли, да плачеш ли на наивно заложения капан за надеждата - да мине номерът и тук, да не платя, да надхитря държавата, тая същата, дето отказваше да му осигури работа, макар в решението на експертната комисия да пишеше, че може да работи при специални условия.

Понякога си мисля имат ли бездомните кучета капани, с които да си улавят надежда, или им стига уловеният къшей хляб. Социален работник съм от 15 години. Сега в проект на неправителствена организация. Проект за превенция на изоставянето и подкрепа на семейства. В началото подобен лукс беше немислим. Първите работни дни ми донесоха познанството с Ваца.

В молбата за помощ беше написала само малкото си име, годините - 29, малките имена на шест деца, без доходи и адрес за намиране - град Г., квартал Бабенец, кошарата. В ноемврийската кал, настръхнала от студ, прегазвам калта на извънградската поляна, за да търся тази Ваца и тази кошара. Кошарата намирам, Ваца - не. "Няма я, ма како, тя отиде да роди" - прозвуча детски гласец.

Господи, бях я видяла само преди три дни в центъра, не приличаше на бъдеща майка. Отпуснахме средства за децата, за найлон и одеяла по стените на кошарата. Според наредбата за общински жилища трябва да имаш 5-годишна адресна регистрация в даденото населено място, за да получиш право да участваш в класирането за общинско жилище! Наредба, която важи и днес!

Всеки от социалните работници донесе по нещо от своите домове и деца, а Ваца и след седем раждания не помисляше за биберони, ваксини, витамини. Преживя две ужасни по моите представи зими в кошарата, нито едно от малките не се разболя. Естественият подбор си беше казал думата, а нейният капан за надеждата бяха именно децата - докато се раждат, има две сигурни години платено майчинство.

В годините на демокрация капаните за надежда приличаха на кутията на Пандора. Заключена на дъното й, останала точно надеждата. Когато занесох в едно ромско семейство играчките на моите дъщери, настръхналата от мизерия махала ме изпрати с викове: "Или на всички ще даваш, или няма да даваш!"

Озлобени, лукави и безочливи в опитите си да вземат помощ от държавата, безхитростни, честни и наивни, млади и стари, болни и здрави, българи и роми, всички, които пристъпват прага на службите за социално подпомагане, залагат свои капани за надежда. От другата страна остават социалните работници. С мисията невъзможна да разпределят поравно надеждата. За тях остава само онова, което те никога не вписват в социалните анкети.