Нека си представим, че в една фирма има два големи акционера - мажоритарен със 71%, втори с 25% и още много миноритарни, между които са разпределени оставащите 4 на сто от собствеността.

В тази фирма нещата не вървят и се решава, че за да оцелее, ще е нужен мащабен заем. Дотук изглежда просто, доколкото мажоритарният собственик и сам може да вземе такова решение. Но в случая с "Кремиковци" обаче, който отговаря на описанието по-горе, не е така. Защото мажоритарният му собственик иска да се изтеглят 325 млн. евро, от които да усвоят 98 млн., но задължението да тежи на дружеството, в което вторият по големина акционер е държавата и още 4% се търгуват свободно на фондовата борса.

Понеже дори в България се намират и читави закони, този главен собственик се намира в ситуация на конфликт на интереси и не може еднолично да гласува за облигациите. Нещо повече, той няма право въобще да гласува и всичко зависи от оставащите 29%. Държавните 25% гласуват "за", защото правителството също ще получи някъде около 70 млн. евро. Задругата е скрепена с общо събрание на акционерите и прилежащия протокол. На него е решено да се емитира облигационен заем за въпросните 325 млн. евро.

Държавата гласува за учредяването на залог върху най-важните активи на "Кремиковци" и така всички са доволни. Тези, които са дали пари на комбината, получават в замяна облигации. На всеки 6 месеца получават лихвено плащане 6.5% от главницата. Ако се притеснят за платежоспособността на комбината, могат да продадат облигациите на Лондонската фондова борса.

Набраните от емисията средства обаче нямат нищо общо с изпълнението на условието за стабилизиране на дружеството. Не се инвестира, а само се покриват многобройните малки заеми. Голямото задължение си остава - консолидирано в общ пакет.

Две години след емитирането на облигациите мажоритарният собственик е пред банкрут. Инвестициите му по целия свят - от Нигерия, през Либия, Източна Европа и Филипините - се срутват като плочки на домино. Собствениците на дълговите книжа, осъзнали, че парите им са потънали, си искат обезпечението, което евентуално да продадат на най-високата възможна цена.

Седели дълго време в сянка в очакване на печалби, те по ирония се оказват единствените, които имат интерес "Кремиковци" да заработи. Могат да станат негови собственици и за да си осребрят вземанията, ще трябва да потегнат имуществото си. Държавата обаче внезапно се осенява, че по някаква причина "Кремиковци" е важен за националната икономика, и решава да контролира смяната на собствеността. Нещо повече - след като в продължение на три години си е затваряла очите за действията на мажоритарния собственик, докарали комбината до банкрут, държавата е на път да си повярва, че може да изиграе положителния герой в тази мрачна пиеса.

Следва съдебно решение, при което се оказва, че "Кремиковци" е бил в неплатежоспособност още преди да се емитира облигационният заем. С други думи, правителството еднолично е гласувало да се заложат едни активи и да се изтегли един заем от страна на компания, която вече е била неспособна да се разплаща с кредиторите си. Две са възможните обяснения - че правителството, което е вторият по големина собственик, вероятно не е знаело за проблемите на дружество, произвеждащо 3% от брутния вътрешен продукт, или още по-лошо - знаело е, но е подвело държателите на дълга. На които по същото време казва: "Ние сме съгласни, ако не си получите обратно парите, да вземете комбината."

Същото това правителство днес е водещо в процедурата по несъстоятелност като най-голям кредитор, а облигационерите, на които някога е гарантирало честно отношение, днес са лишени от правата си на обезпечение. Те са вторият по ред кредитор, но е възможно да бъдат изолирани при определянето на нов собственик.

А през последните месеци в света на стоманодобива станаха важни неща. През лятото цените бяха най-добри за последните 100 години и дори "Кремиковци" изглеждаше привлекателна инвестиция. На вратата на правителството почука производител номер 1 в света - "Арселор Митал". Имаше принципно споразумение с облигационерите за изплащане на дълга при нива от 79% до 82% от номинала с ангажимент да се запазят производствата, да се инвестира в екология и да се приложи социална програма. Облигационерите имаха и свой план за 350 млн. евро как да изправят "Кремиковци" на крака и след година-две да го продадат.

Днес облигациите на комбината се търгуват по 20% от номинала. Активите, които облигационерите биха заложили или продали, са загубили много от цената си и 350 млн. евро ще се намерят много по-трудно. Хората на Константин Жеваго, които правителството подкрепи през лятото, изглежда, нямат или се въздържат от харчене на пари и са на път да се откажат.

Правителството отново е в изходна точка с два варианта на действие. Единият е национализация с поемане на всички отговорности и задължения от радикалния акт. Вторият е тотално оттегляне и оставяне на съда и кредиторите да си свършат работата. Вероятно и на т.нар. държава днес й е трудно да повярва, че само преди 3 месеца инвеститорите бяха готови да наддават за "Кремиковци". И ако все пак се намери някой да прояви интерес, той със сигурност вече ще диктува условията. И цялата дългогодишна агония в името на социална програма и ангажимент за запазване на добивните производства може да се окаже безсмислена.