Социализъм и стари дантели

Социализъм и стари дантели

Първото впечатление потиска зрението, обонянието, слуха и паметта: евтина пластмаса за битова употреба, много прах с добре позната социалистическа миризма, патетичният мъртъв език, с който се хвалят успехите на народната власт, мижавата светлина и унилото всекидневие в държавата на работниците и селяните. Обаче музеят на ГДР в Берлин отправя послание не само към онези, които добре помнят социализма. Той работи и като любопитен аргумент в уж отдавна приключилия спор между Източна и Западна Германия.
Нека да припомня за съвременниците, които са забравили: капитализмът победи социализма, Федерална република Германия погълна Гедерето, миналото на източногерманците официално беше обявено за несъществено, дори унизително, а Щази постфактум се превърна в единственото интересно нещо от наследството на ГДР. Не че така нареченият реален социализъм не си беше заслужил съдбата и не че Щази заслужава нещо повече от забрана и презрение. Но да свеждаш десетилетната биография на милиони хора само до тъпотиите на една склерозираща и превита от неграмотност партия и до маниакално-комичните шпионски игрички на нейната тайна служба - това е нечестно. И източногерманците го знаят, те го повтарят все по-често и все по-гръмогласно.
Повтарят го впрочем и чрез музея на ГДР. В тази частна колекция, която всекидневно привлича тълпи от посетители, текстът около снимките, картинките и предметите внушава едно: да, онази страна беше доста тъпа, да, бяхме бедни, наивни и лакоми за западни стоки и блясък. Но пък хората ни бяха свестни, а животът ни беше не по-малко интересен от този на западногерманците. На същите тези западногерманци музеят се опитва да обясни поне отчасти комплексното явление ГДР, което през последните двайсетина години беше сведено от медиите до най-елементарни клишета като "трабант", "доносничество" и "стоков дефицит". Апропо, "стоков дефицит". В музея може да се разгледа един обект, какъвто така нареченият социализъм едва ли е породил в друга страна от бившия "лагер": дневник на дефицитите. Очевидно някакъв подреден гражданин (по-скоро гражданка) на ГДР не е можел да устои на порива и ден подир ден добросъвестно е отбелязвал каква точно стока не може да се намери на пазара - от билков чай до прословутите южни плодове, които и в ГДР (както в България) минаваха за връх на потребителския лукс.
Вече е ХХІ век, социализмът и ГДР ги няма, светът е все по-глобален, а спомените от студената война звучат все по-фолклорно. В тази картинка идеално пасва и фактът (забелязан впрочем и от Дубравка Угрешич по друг повод), че пред музея на ГДР в Берлин социалистическите фуражки, медали и прочие атрибути на работническо-селската власт се продават от ... пакистанци. Народната власт е мъртва - да живее новото международно разделение на труда.
Александър Андреев е журналист, преводач и писател. Работи в българската редакция на "Дойче веле" в Бон. Автор е на книгите "Степени на свободата", "Заговорът на шпионите" и "Нови степени на свободата". Превел е на български книги от Райнер Мария Рилке, Якоб Васерман, Гюнтер Грас, Томас Бернхард, Фридрих Дюренмат