Шефката каза: пиши! Какво, собствено, да напиша за този град, чиито обитател съм аз, майка ми, баща ми и още поне две-три поколения назад? От кое да почна. Впрочем, когато онези пра-пра- са обитавали това място преди да стане столица, то е било сбирщина от кални шопски махали.

Та, като каза шефката: пиши!, се сетих за идентичността. Аз, софиянката, нам-си-кое-поколение, нямам идентичност. Аз съм коренячка софиянка по ирония на съдбата - заварено шопско положение към 1878 г. Да, имам си семейна история. Обаче не е в това номерът. Това си е моята история, не е моята градска, гражданско-градска история, каквато си имат другите градове по света и у нас. Без превземки.

Пловдив си има артистичната бохема. Русе си има носталгията по Виена. Варна си има морето. Аз си имам Жоро Павето.

Помните ли Жоро Павето? Той е една от малкото градски легенди, които даваха на времето идентичност на този град. Идентичност в смисъл на различност. Нищо повече. Може би поради липса на друго.

Защо се сещам точно за Павето?

Последно заради паважните протести на "Кремиковци". (Абе, чудя се как се съотнася цената на бензина за автобусите, които организирано докарват кремиковските труженици, към факта, че тези хора не са вземали заплати от 3 месеца? Още по се чудя като как точно част от тези труженици очакват разбиране и подкрепа от мен като гражданин, задръстен от задръстване, като гледам как обръщат бирите и мастиките още в 9 сутринта на ъгъла на "Славянска" и "6 септември" и викат ууууу, а отвътре им иде да кажат "наздраве".)

Заради таксиджиите, които от време на време се преживяват на паветата безнаказано като американски тираджии.

Заради другите Неща на павета, които нямат общо с гражданите (с мен в частност). (Айде да спазваме лична хигиена и да не говорим за паважна политика.)

Заради това, че концертът на някаква-си-чалгаджийка е по-интересен за мнозинството от "Комеди франсез".

Заради това, че не знам имената на три четвърти от актуалните ми съседи, а съседките на баба ми, докато бяха живи, успяваха да ме разпознаят и назоват по име, без да са ме виждали 10 години.

Паветата няма как да помнят Павето, но са новата градска безпаметна история. Усещам се като паве, защото не помня имената на съседите си и защото това, което се случва на жълтите павета, не е част от нещата, които искам да помня и да разкажа на децата си.

Има особена ирония, че един от символите на София е павето. Жълтото.

Особена ирония е, че домът на д-р Кръстев на "Аспарух" (кръгът "Мисъл", в който няма нито един кореняк софиянец впрочем), сега е кръчма. Особена, изначална, ирония е, че в ония без-ЧЕЗ-ни времена една от най-първите осветлени сгради е била царската конюшна. Ирония е, че нещото, което би трябвало да е българският Лувър, се срутва отвътре, леко замазано като-за-пред-Хората отвън (само отпред, но не и отзад). Това ме сеща за маймуната, която, като се качва нагоре, още по се вижда колко й е червен дирникът.

Адски безпомощно се чувствам като столичанка с НДК (къде, по дяволите, ми е каменната констенурка, която беше в градинката пред войнишките паметници), с "Младост" и "Обеля", столичанка родом от София, но без идентичност. Столичанка от паветата, които изглеждат като устата на пубер, който има крещяща нужда от шини.

Има твърде много скоби в това, което написах, да прощавате. Може би, несъзнато, това има нещо общо със скобите от 9.90 лв. по колите ни, за които никога не ни връщат10-те стотинки… Не че съм дребнава. Или нещо общо с това, че историята често остава в скобите, не пред тях.

Аз обаче не искам скобите да са моята идентичност. Нито паветата.