Все повече потребители изискват екологична отговорност от производителите на различни стоки. Дотолкова, че само малка част от компаниите, независимо с какво се занимават, си позволяват да излязат на пазара без куп одити и сертификати за устойчивост и без смели заявки за намаляване на вредните емисии. Грижата за природата става част от нормата за всеки нормален бизнес или политик, който иска не само да печели, а и да оцелее сред конкуренцията. Едва ли има по-сериозно доказателство за силата на консуматорския избор, с което в случая можем да се гордеем.

От другата страна на същия медал стои рискът да бъдем измамени, който стига нечувани размери. Зеленото "пране" вече избива под какви ли не форми - от най-грубите и абсурдни твърдения, през уж случайни пропуски на конкретика в общи популистки обещания до изкусни и нюансирани трикове, на които много хора се връзват.

Зеленото "пране", разбира се, се усвоява и на институционално и политическо ниво. Приемат се дори закони, които звучат обещаващо, приспиват критичността на гласоподавателя, но впоследствие се оказва, че липсват лостове за изпълнението им.

Преди една година Европейският съюз (ЕС) вкара директива WEEE (Waste Electrical and Electronic Equipment), касаеща боклука от електрическо и електронно оборудване. Целта на нормативния акт е да спре изхвърлянето на хиляди тонове токсични телевизори, компютри и изобщо набъбващото множество от електрически стоки на сметищата. Вместо това те трябва да се рециклират! Звучи прекрасно, но само на хартия.

Ако не сте част от европейската администрация, най-вероятно не знаете за това нововъведение, защото на практика няма закони, които да ви спират да изхвърлите личния си лаптоп в кофата. Корпорациите и частните търговци са натоварени със задължението да се уверят, че електронният ни боклук се рециклира. Въпросът как да стане това обаче не е уточнен.

Минимална част от тези стоки наистина отиват в малкото заводи за рециклиране на метал (такъв от високи технологии ) в Европа. Другата, по-голяма част обаче поема своя път към развиващи се страни. Често пъти придружен с документ, че ще бъде поправен и повторно използван, но реално без ресурс за проследяване и контролиране на този процес. Така в крайна сметка тези техники свършват в някоя примитивна работилница в Индия, Африка или Китай, където биват разглобени, претопени или натрошени от неопитни, зле платени работници, често деца.

Преди месец благотворителната организация Computer Aid се опита да разобличи тази история. Тя е една от малкото организации, които наистина и качествено поправят стари компютри за повторна употреба. Доста от тях отиват в училища в Кения. Съществува обаче и притеснението, че това социално отговорно рециклиране ще бъде опорочено от "лошите". Защото фабриките в Индия имат огромен интерес към метала от компютрите. И защото повечето европейски компании нямат изисквания към "доброволците", които работят за тях.

Общата тенденция "зелено пране като успешен и гарантиран лост" и конкретният пример с ЕС повдигат въпроси без категоричен отговор: Можем ли всъщност чрез консуматорството да достигнем до устойчива икономика? Не е ли именно консуматорският ни начин на живот проблемът. Не трябва ли да потърсим друг механизъм, по който да работи обществената ни система и икономика... Но докато си избистряме тези дилеми, няма да спрем да разобличаваме опитите за зелени измами.