Двадесет години след падането на Берлинската стена и десет след събарянето на мавзолея на Георги Димитров, Ружа Лазарова публикува в едно от най-големите френски издателства - "Фламарион", четвъртия си роман, написан на френски език - "Мавзолей". Този исторически разказ позволява да се надникне зад желязната завеса, спомня ни за травмите от миналото и ни показва как нашите лични съдби не могат да останат извън времето, те са белязани от историческите и политическите събития.

Родена през 1968 г., авторката заминава за Париж през 1991 г. Първите си разкази публикува в сп. "Родна реч". През 1998 г. излиза "На върха на езика" (издателство "00 часа"), забавно пътешествие в лабиринтите на френския език, написано с финес и хумор, разкриващо смешни ситуации, в които може да изпадне един чужденец, който не разбира или не тълкува правилно някои идиоматични изрази. Вторият й роман "Кръстосани сърца" ("Фламарион", 2000) бе ласкаво приет от френската критика и високо оценен заради интересните хрумвания на авторката да повери повествованието на Жюл и Жан, които са основните герои в романа, а всъщност те са гърдите на една млада жена Мюриел. Светът е видян през техните очи в трагикомични краски. Те имат различни характери и коментират и възприемат посвоему мъжете, които ги докосват. Романът поставя сериозни въпроси за възприемането на женското тяло в съвременното общество и ако Ева Енслър пише "Монолози за вагината", то Ружа Лазарова прави диалози за гърдите, които могат да се възприемат и като женския фалос. Третият й роман - "Спирачки" ("Балан", 2004), е доста по-различен от предишните два, пропит с тъга и самотност. Главната героиня, банков служител, не се разделя от своя мотор, с който поддържа страстна връзка. Лазарова поставя проблема за андрогинното начало у човека, за сложната сексуалност, за невъзможното разбирателство между двата пола, за трудността да обитаваш собственото си тяло.

"Мавзолей" е всъщност най-българският роман на авторката. Не само защото действието в него се развива на пъпа на София, не само защото разказва историята на комунизма и първите години на демокрация, а защото той е своеобразен вътрешен превод на българското "аз" на Ружа Лазарова, разказано на френски език, и това го прави особено ценен. Дали френскоезичният читател разбира добре Източна Европа, или ние все още сме другата Европа и книги като "Мавзолей" могат да му помогнат да разбере защо сме такива. Художественото слово може да ни пренесе в този свят, който бихме искали да е измислен, но за съжаление не е.

"Мавзолей" разказва историята на три жени - Габи, Рада и Милена, на фона на събитията в България в периода след 9 септември 1944 и първите години след 10 ноември 1989. Дядото Петър изчезва през септември 1944, а две години по-късно съпругата му получава от народния съд решението, от което разбира, че е бил осъден на смърт чрез разстрел. Петър е бил джаз музикант и е обвинен, че е покварявал работническата класа с фашистката си музика.

Заглавието на романа е свързано, разбира се, с мавзолея на Георги Димитров, чиято призрачна мумия преследва съзнанието на най-младата разказвачка. Незаличим е споменът, когато още като чавдарче, тя посещава за първи път мавзолея на вожда на Партията и се пита дали човекът зад стъклото е жив или мъртъв. Призракът на Димитров преследва и Сашо Цигулката, който е арестуван и изпратен в лагер, защото е разказал виц за Георги Димитров. Дядото по бащина линия Стоян, учител по професия, е изпратен насила да участва в строежа на мавзолея, където се работи при нечовешки условия. Отива си твърде млад, на четиридесет години.

Вярна на тънкото си чувство за хумор, сякаш превърнала в свое кредо принципа, че светът е оцелял, защото се е смял, Ружа Лазарова изпъстря романа с живописни сцени, които будят истински смях: например сцена от 80-те години на евиния плаж във Варна, където пищните полякини въртят търговия с крем "Нивеа" пред очите на милиционерките, които също се разхождат голи на плажа под прикритие, преструвайки се, че са на почивка.

"Мавзолей" ни връща също така към предметите и бита на социализма, към навлизането на грозните и унифицирани вещи в живота ни, към времето на конфекцията и лозунгите. Бабата къта красивите порцеланови чаши и сребърни подноси отпреди Девети като места на паметта за един отминал живот. От страниците на романа лъха чувство на дълбока погнуса, по-силна от екзистенциалното гадене на Сартр, където човекът осъзнава своята излишност в света. Погнусата при Ружа Лазарова е предизвикана от озверяването и цинизма у човека, от всеобщата лъжа и е съпътствана от омраза, примесена със страх. "Така мина животът на мнозина от нас: задържахме напиращия гняв, провокациите ни спираха, щом се зададеше опасност." Героините й са проумели силата на терора, която се крие в произвола, колкото по-непредвидими са ударите, толкова по-силен е страхът.

"Мавзолей" разказва и за разбитите семейства, в които се изправят брат срещу сестра, във времената, когато е по-предпазливо да се отречеш от баща си, от името му, когато е бил обявен за враг на народа. Отсъствието на пространство на доверие деформира чудовищно човешките взаимоотношения и води до гротескни ситуации на границата на абсурда: новороденото бебе на един от бригадирите, които строят мавзолея, умира, но отдаденият на обществената кауза баща не си взима отпуск, за да не наруши хода на общото дело, а отива да го погребе през обедната почивка.

Книгата на Ружа Лазарова напомня, че тоталитарното минало все още не е достатъчно преработено, дори от нейното поколение. Тя сякаш е написана от името на всички, родени в годината, в която руските танкове окупираха Прага, на родените в годината на бунта, които са живели в по-леките години на режима, но които се разпиляха по света, разочаровани от трудно прохождащата демокрация. Ружа Лазарова говори за това минало ангажирано, тя разобличава пагубните последици от комунизма за индивида, семейството, цялото общество, тя окарикатурява неговата абсурдност, всеобщата лъжа, глупостта. " Мавзолей" е роман за жертвите на комунизма и ми се струва, че е особено важно, че тази книга излиза точно сега, двадесет години по-късно, когато можем да се опитаме да направим равносметка какво се случи и не се случи в годините на прехода. "Сега трябва да се разкажат тези истории, на майка ми, на баба ми, на дядо ми, на баща ми. В това безлично време, безизразно и монотонно, безкрайно настояще, което смазва миналото и бъдещето в тегнеща маса като безнадежден ден. Повтарящо се и зашеметяващо настояще, от което сте част, което ви настига и в което се давите" - това е веруюто на Милена.

Ще очакваме до края на годината книгата да излезе и на български език.