Замисляли ли сте се защо възприемаме съществуването си само в рамките на собственото си тяло? А как го различаваме от околните тела или стола, на който седим? Не ви звучи смислено? Само защото винаги сте познавали тялото си и сте знаели колко сте обвързани с него. Но все пак мозъкът "се научава" да различава тялото, което му принадлежи и му служи. Научен е, че ще умре, когато тялото му умре. Или може би има разлика между тялото и Аз-а? Философи са се посвещавали на темата, а овладели източните техники за медитация разказват за опитност извън тялото. Любим сюжет на научнофантастичните филми е този, в който героят влиза в кожата на друг. А в Института "Каролинска" в Швеция една българка – Валерия Петкова, взриви западните медии с експериментите си, които

създават сетивна илюзия за размяна на телата

Валерия е родена преди 30 години в Плевен. Там учила в гимназията за чужди езици, а после заминала в София да следва, но бързо се отчаяла от българското образование. Тогава решила да се отдаде на детската си любов – човешкия мозък. Заминала за Германия и завършила психология във Франкфурт. Дипломната си работа защитила в престижния "Макс-Планк" институт за мозъчни изследвания. Специализирала науки за мозъка в Оксфорд. "Винаги съм се интересувала от дейността на мозъка. Как една огромна група от клетки, които общуват помежду си, прави така, че да имаме себевъзприятие, да мислим, да сме креативни, да имаме спомени, предпочитания за музика и цвят, да планираме бъдещето и да създаваме изобретения". Получила предложение да направи докторантура в Оксфорд, но интересът я завел при Хенрик Ершон в Стокхолм, който станал неин научен ръководител.

Валерия се впечатлила от публикация на Ершон в сп. Science за експериментите му, създаващи усещането, че сме извън собственото си тяло. Усещането се асоциира с промени на съзнанието или вследствие на употребата на опиати, или вследствие на мозъчни увреждания. Някои хора го изпитват на последната пряка преди смъртта, а

източната религия го нарича "астрално пътуване"

и го смята за нормално състояние на извисения дух. Когато Валерия се присъединила към лабораторията на шведа, следващата логична стъпка била да се провери възможно ли е усещането, че сме в притежание на чуждо тяло.

Все още физическото себеусещане е пълна загадка за философи, психолози и изследователи. Проучването на Валерия и Ершон започнало със създаването на механизъм от две камери, свързани със специално дисплейно устройство. На него има 3 малки екранчета пред двете очи, които предават информация от камерите. Лявата камера е пред лявото око, дясната – пред дясното. По този начин се създава триизмерна визия на това, което камерите виждат.

Валерия поставила камерите първо на шлем върху главата на пластмасов манекен. Те гледали надолу към краката на манекена. После сложила дисплейното устройство на очите на доброволец и когато той погледнел надолу, виждал тялото на манекена там, където очаквал да види краката си. След това Валерия подала допълнителна информация до мозъка на доброволеца, която да предизвика усещане. Първо докосвала с химикалки идентични места по телата на доброволеца и манекена. Участникът в експеримента възприемал допира до пластмасовото тяло, а не до собственото си. Дори

жените усещали мъжкото тяло на манекена като свое

Валерия насочвала нож към манекена и измервала изпотяването на дланите на доброволците, които възприемали ножа като заплаха към собственото им тела. Всички участници инстинктивно се страхували и изпотявали при тази заплаха, макар съзнателно да разбирали, че това е експериментална илюзия.

В последния опит Валерия сложила камерите на собствената си глава и погледнала напред към участника в експеримента. Така на своя дисплей той виждал себе си през очите на българката. Когато тя му подала ръка, доброволецът изпитал невероятното усещане да се ръкува сам със себе си. 

Когато AP предаде за опитите в Каролинска институт, това предизвика небивал интерес сред журналисти, лекари, философи и религиозни водачи. Може би така ще започне решаването на вечния въпрос "Кой съм аз?". Може би духът ни има свой живот, извън тялото.

Можем ли един ден да станем безплътни?

Според Валерия Петкова резултатите от изследванията са наистина важни. Първо – за базовата неврология е съществено да разбере механизмите в мозъка. Резултатите могат да имат медицинско приложение в случаите, когато пациентите патологично възприемат тялото си. Такива хора има в психиатриите и сред пострадалите от инсулт. Вероятно нейният експеримент може да се окаже полезен при работа с пациенти с анорексия. Важно медицинско приложение може да се намери и при разработката на протези при хора с ампутирани крайници или за парализирани, които биха могли да се "сдобият" с ново тяло – роботизиран механизъм, който ще възвърне поне част от активността им.

Изследванията могат да се окажат революционни за индустрията и технологиите. Например, ако човек управлява дистанционно робот, който работи в недостъпни или опасни места, новата техника ще подобри усещането на управляващия, че е в тялото на робота. Така той ще може да извършва и по-фини движения и детайлни операции. В крайна сметка и развлекателната индустрия ще има полза от резултатите на българката при създаването на виртуални реалности и игри.