Философът Карл Попър имаше солидни основания да предложи прецизна дефиниция за понятието "демокрация". Демокрацията, твърдеше той, е начин да се отстрани властта без кръвопролитие. Предпочитаният от Попър метод беше, разбира се, балотажът.

Дефиницията на Попър заобикаля теологичния диспут за "управлението на народа" и дали такова нещо може наистина да съществува. Тя освен това ни спестява опита да натикаме в нея всевъзможни добре звучащи неща като социално равенство, общата теория за "демократизацията" или комплект граждански ценности. Попъровото определение за демокрация обаче не помага, когато се стигне до въпроса, станал актуален в много части на света: какво става, когато отстранените от властта хора вярват в демокрацията, а тези, които идват на тяхно място - не? С други думи, когато "грешните" хора бъдат избрани да управляват?

Примери не липсват. В Европа партии със съмнителна демократична идентичност се представиха добре на последните избори: Йорг Хайдер в Австрия, Кристоф Блохер в Швейцария, Умберто Боси в Италия, Жан-Мари льо Пен във Франция - списъкът е дълъг. В най-добрия случай изборните победи на такива групи затрудняват сформирането на отговорни правителства. В най-лошия те предвещават възхода на активни антидемократични движения, способни да спечелят мнозинство чрез избори...

Това се е случило или се случва на много места по света. В изненадващо много посткомунистически страни от Източна и Югоизточна Европа представители на старата номенклатура дойдоха на власт в нова дегизировка. Най-екстремният пример е Сърбия, където голяма част от електората даде гласовете си за хора, призовани от съда в Хага за военни престъпления. Другият пример е Ирак. Какво ще се случи, ако американската мечта да се подари демокрация на тази опустошена страна, завърши с избирането на едно фундаменталистко движение?

Самата мисъл за подобна ситуация навежда на логичното заключение, че демокрацията не е само избори. Ранните адвокати на демокрацията, разбира се, са имали предвид всевъзможни неща. Джон Стюърт Мил например, смяташе "националността" - единното общество в рамките на националната територия - като предпоставка за демокрацията. Друга предпоставка за Мил беше способността и волята на гражданите да правят съзнателен избор. Днес ние вече не смятаме подобни ценности за даденост. Дори по времето, когато Мил е писал за представителното правителство, тези ценности вероятно са се изповядвали от малцина.

Днешната демокрация трябва да има предвид формулата "избори плюс". Плюс какво обаче? Възможно е да се наложат някакви технически мерки като забрана на партии и кандидати, които проповядват срещу демокрацията, или чиято демократична легитимност е слаба. Това проработи в поствоенна Германия, но тогава травматичният спомен за нацистите и относителната слабост на антидемократичните движения помогнаха. По-подходящ пример би могла да бъде Турция, където ислямистките движения бяха забранени в съда, а когато се възродиха в нова форма, бяха подложени на сериозни тестове. Въпреки това проблемите са лесно забележими: кой оценява качеството на кандидатите и как се налагат подобни решения? Какво става, когато подкрепата за антидемократичното движение е толкова силна, че потискането му води до насилие?

В известен смисъл би било по-добре подобни движения да бъдат допуснати до властта с надеждата, че ще се провалят, както стана с повечето от сегашните европейски групи с антидемократична окраска. Това обаче е прекалено рисковано. Когато Хитлер дойде на власт през януари 1933 г., много, ако не повечето германци, мислеха: "Оставете го! Скоро ще се види какво представлява и какъв не е." Времето обаче е относително: оказа се, че "скоро" означава 12 години, жестока война и холокост.

Активните граждани, които защитават либералния ред, трябва да бъдат нащрек. Освен бдителността обаче има още един важен елемент и той е върховенството на закона. Върховенството на закона не е синоним на демокрация и двете неща не се гарантират взаимно. Върховенството на закона е съгласието, че законите, издадени от една върховна инстанция, но не от гражданството, управляват всичко - хората на власт, хората в опозиция и хората извън властта.

Върховенството на закона е най-забележимата характеристика на днешна Турция. То с основание беше приоритет на върховния представител на ООН за Босна Пади Ашдаун. Така наречените "мерки за прилагане на законите", които всъщност ги суспендират, са първото оръжие на диктаторите. Трудно е обаче да се използва върховенството на закона, за да се отстрани самият закон. Това е същото като да се използват изборите за отстраняване на демокрацията.

"Избори плюс" трябва следователно да означава демокрация плюс върховенство на закона. С риск да обидя много приятели с демократични убеждения, току-що заключих, че върховенството на закона трябва да върви преди демокрацията. Некорумпираните независими съдии са дори по-влиятелни от политиците, избрани с мащабни мнозинства. Късметлии са тези държави, които притежават и двете и умеят да ги подсилват и защитават.

- - -

*Ралф Дарендорф е член на британската Камара на лордовете, бивш ректор на London School of Economics и бивш директор на колежа "Сейнт Антъни" в Оксфорд. Copyright: Project Syndicate 2004.