"Вики е красива. Когато косите й паднат върху лицето, винаги търся да видя останала част от него. Знам, че обикновено зад жеста има нещо друго. Тя остава пълна с изненеди." Това ми казва познат, срещнал я за пръв път в Лондон преди 10 години.

За много хора, които сега четат блога й - от Хюстън до Бомбай, от София до Лондон, Вашингтон или Буенос Айрес, тя е момичето, което заряза работата си на финансист, за да пропътува света за една година. И тъй като това е модерно - нека подчертаем - Вики го направи далеч преди избухването на финансовата криза. Тогава не беше толкова модерно.

Поиска да пътува, да се разтвори в неизвестното, да опознае света и себе си. Нейните търсения я отведоха към филантропията: "Силно ме интересуват две неща - образованието и правата на жените."

Вики идва на срещата в центъра на София с палто Donna Karan и евтини джинси от Куско, Перу, купени по формулата плащаш един чифт, получаваш втори безплатно. Чантата й с логото на MTV е реанимирана от гардеробните архиви, които неините родители съхраняват на вилата.

По пътя към "Слънце Луна", уютен вегетариански ресторант, се разминаваме с една циганка, която любопитно вдига очи. Тя сякаш знае, че ако погледне дланта на Виктория ще види нещо интересно. Например историята на една жена, която е работила, купонясвала и пазарувала твърде много, излишно даже, но е загърбила битието си на финансист в Лондон и Ню Йорк, за да види света и да го направи по-добър.

"Често казват, че пътуванията са бягства, но за мен са по-скоро дирения", пише през 1953-а в дневника си швейцарецът Никола Бувие. Великолепният пътепис "Употребата на света" (изд. "Рива", 2004) разказва за двегодишното му приключение с форд тополино от Женева до Индия. Бувие е открил за себе си, че "Пътешествието дава възможност да се поотърсиш, но не и свобода, както се смята. По-скоро те кара да изпитваш някакво покорство. Поставен извън обичайната си обстановка, освободен от навиците си като от обемна опаковка, пътешественикът се оказва върнат към по-скромни измерения. И по-отворен за любопитството, интуицията, чудесата".

За разлика от Бувие, ние днес сме номади. Свободното придвижване не е проблем. Нашата свобода се изразява в това, че всеки намира различни неща в пътуването.

Нейна много близка приятелка, с която са учили заедно, разказва как още на първата ученическа екскурзия в планината, забелязала, че Вики държи да се движи по собствен маршрут, дори той да е видимо опасен: "всички вървяхме в колона, тя криволичеше сама по някакви диви пътеки".

В началото на октомври 2007 г. в мрежата за професионални контакти linkedin срещу името Виктория Оризарска се появи заниманието world traveller. Какво е станало с предишното, "Credit Analyst", приятелите на Вики бяха научили месец по-рано.

Ако погледнете първия постинг в блога й www.travelpod.com/members/orizarska ще видите, че той представлява сбор от изчерпателни отговори на въпросите, които й задават най-често:

"Винаги съм искала да видя света. Тръгвам, защото имам мечта, имам спестени пари и нямам ипотека. Ще пътувам сама, но съм сигурна, че ще срещна куп хора по пътя. Всеки от вас е поканен да се присъедини в някакъв момент, стига да може да преглътне евтините хотели, студената вода и междуселските автобуси в 4 сутринта. Заминавам за една година. Индия, Непал, Тибет, Китай, Югоизточна Азия, Австралия, Южна Америка и Източна Африка. И не, мамо, не става да пътувам 6 месеца сега и 6 месеца някой друг път. Багажът ми се състои от раница, лаптоп, 2 тениски, 2 комбат панталона, пуловер, яке и хавлиена кърпа..."

Мислено, околосветското пътешествие на Виктория започва, когато е едва на четири. Тогава й подаряват книжки за различните континенти. Вярно, на арабски, но с прекрасни илюстрации. "Животните на Австралия много ми харесаха: Динго, коали, птицечовки. Оттогава ми е тази фикция да видя света и особено Австралия".

Тридесет години по-късно тя открива, че урбанизираната Австралия е "нещо средно между САЩ и Англия". Решава да стигне до центъра на континента. Там се запознава с различни местни и става приятелка с журналистите от аборигенската радиостанция. Все още поддържат връзка.

"Има места, на които отиваш, за да видиш нещо. А има места, на които няма нищо специално за гледане, но там ти се е случило нещо уникално, което няма да се случи никога на никой друг. То си е само твое. С времето всички спомени стават добри".

Вики може да говори с дни за всичко, което е преживяла и научила. ("А имаше моменти, когато с дни не обелвах дума".)

Седим в "Апартамента" на "Неофит Рилски" и тя разказва за обяда при тибетско семейство, за момичето, което събира крави със самолет в Австралия, за отношението към жените в Индия, за тоалетните в Китай и политическата ситуация в Непал; за типовете странстващи хора ("Едни пътуват, за да видят свят, други са минали през криза, трети искат да си докажат, че могат да направят нещо"), за будисткия манастир Уъ-Уей-Си и отговорността да взимаш решения изцяло сам, всеки ден ... Няколко души, насядали по възглавниците наоколо неволно притихват и се заслушват в историите, които напират да бъдат споделени.

"Винаги съм мислила, че мразя да пиша, защото пишех финансови анализи. Сега открих, че когато пиша за неща, които са ми близки, пиша с удоволствие. На снимки показвам нещата красиви, но като пиша разказвам нещата такива, каквито са", разсъждава Вики.

Сувенирите на пътешественика са нематериални - опит, някаква интуитивна мъдрост, толерантност.

"Когато пътуваш, научаваш неща за Света и за себе си, които няма как да научиш от книгите. Мисля, че станах по-спокойна, по-уверена в себе си и много по-смела. И за пореден път се убедих се че хората като цяло са добри и без значение от раса, националност и религия, всички имат еднакви стремежи - по-добър живот за себе си и по-добро бъдеще за техните деца."

На 8 октомври 2007-а Виктория Оризарска се качи на самолета за Делхи, въоръжена с два фотоапарата, един RTW (Round The World, комбиниран околосветски билет на изгодна цена) и една идеална цел - да даде шанс на 100 момичета от Югоизточна Азия, Индия и Непал да получат образование.

За тези, които я познават няма грам изненада във факта, че най-голямото приключение в живота на Вики е хубаво обмислено и структурирано около благотворителна мисия.

Преди 10 години тя получава стипендия от Университета на Оклахома*. Фондът за стипендиите се зарежда изцяло от частни дарения.

"Питам се кога идва времето, когато решаваш, че си достатъчно добре, за да започнеш да се интересуваш от проблемите на другите и да помагаш. Давам си сметка, че ако не бях заминала за САЩ със стипендия, нямаше да мога да получа образованието, което имам сега. Знам колко е важно да дадеш шанс", казва Вики. Годините, прекарани в Щатите само са рационализирали чувствителността й. Това е общество, в което филантропията и съпричастието са добре познати, благотворителността там е прозаичен акт. Американската Коледа е феномен, защото трае цяла година.

Като опитен кредитен анализатор (Moodys, Ню Йорк, KBC Alternative Investment Management, Лондон), завършила магистратура по бизнес администрация в Оклахома и възпитаник на Софийската математическа гимназия, тя умее да преценява добре рисковете и ползите. Каузите също.

Избира си Room to Read (неправителствена организация, която строи училища и библиотеки и отпуска дългосрочни стипендии), след като прочита книгата на основателя Джон Удс Leaving Microsoft to Change the World. "Бях много впечатлена и им писах. След 15 минути ми отговориха от офиса в Лондон. Има организации, които дават стипендии за талантливи деца. А неталантливите какво да правят? Талантливите все някак ще се оправят. Room to Read подкрепят не най-умните, а най-нуждаещите се. Всеки човек има повече шанс, ако е образован. Казах си, че искам да събирам пари за тях.

В няколко държави видях какво са направили. Това е организация, която се управлява като бизнес. Училищата са построени, библиотеките са там, разговарях с момичетата, които са тръгнали на училище с тяхна помощ. Опитът ми от работата с Room to Read е изцяло позитивен."

Крайната цел е да събере достатъчно пари, за да изпрати в класната стая 100 момичета от Югоизточна Азия и Непал. Сумата, към която се стреми е 250 000 долара (100 момичета по 250 долара годишна издръжка в продължение на 10 години).

Още на прощалното парти в Лондон, Вики моли своите приятели и колеги да не й носят нищо, но ако много настояват, то нека подаръкът да бъде дарение за Room To Read. В края на вечерта в кутията от обувки има почти 1000 долара.

("Какво е Bruno Magli между другото? Звучи ми като обувки, каквито имах много, но от това не станах по-щастлива.")

Вече стана дума, че Вики пътува в компанията на един петгодишен Nikon D70. На този фотоапарат дължим снимките в рубриката "Светът според Виктория", с която "Капитал Лайт" следеше движението й по картата. Най-добрите фотографии се превърнаха в календар и в пътуваща изложба. Благотворителни, естествено. (В началото на април ще видим околосветската изложба в Червената къща бел. ред.)

До момента Виктория Оризарска е събрала 18 500 долара - "Това означава 74 момичета да отидат за една година на училище. Време, достатъчно да се научат да четат и пишат". Голяма част от даренията са направени онлайн, а сред подкрепилите каузата има и тотално непознати хора от цял свят. http://www.justgiving.com/100GirlsBackToSchool

Вики ще остане в София поне до април, когато е откриването на нейната изложба. Дотогава има два месеца, в които ще е добре да реши какво иска да работи, да помисли за книга, да усъвършенства испанския си, да открие повече заведения, в които не се пуши (самата тя - пушач в ремисия) и може би да си купи някакви дрехи. Чувства се отпочинала и готова за нормален живот.

Докато обсъждаме кога да е следващия ни обяд, вметва на шега, че е свободна до края на живота си. После се усмихва загадъчно и дава една дефиниция на "нормален живот": "като те питат хората къде живееш, да не се чудиш какво да отговориш".