Ако перифразираме Уинстън Чърчил, никога толкова милиарди долари не са били изпомпвани от толкова много правителства и централни банки. Американското правителство наля 789 млрд. долара в икономиката си, Европа - 255 млрд. долара, а Китай - 587 млрд. долара. Федералният резерв на САЩ увеличи резерва си от реални пари през 2008 г. с 97%, Европейската централна банка - с 37%. Лихвата по федералните книжа в САЩ е практически нула, а лихвата на ЕЦБ по основните рефинансиращи операции - спаднала вече до рекордно ниски нива от 2% - вероятно ще продължи да пада още в идните месеци.

Федералният резерв предостави на обикновените банки директен достъп до кредитните си средства, а ЕЦБ вече не разпределя наличността на реални пари, а вместо това осигурява толкова ликвидност, колкото банките изискват. От миналия октомври спасителните банкови пакети на западните държави достигнаха 3.4 трилиона долара.

Мнозина в момента се опасяват, че тези огромни кешови инжекции неизбежно ще доведат до инфлация. В Германия, която е преживяла хиперинфлация през 1923 г., се шири страхът, че хората отново ще загубят спестяванията си и ще се наложи да започнат от нулата. Други държави споделят тези опасения, макар и в по-малка степен.

Но тези страхове не са чак толкова основателни. Действително наличната ликвидност бързо нараства. Но тя нараства, защото частният сектор трупа пари, вместо да ги харчи. Предоставяйки допълнително ликвидност, централните банки само намалиха обема на парите, отписани от разходите за стоки и услуги, което смекчава, но не отменя напълно негативния шок, който удари световната икономика.

Вземете например пазара на петрол. Невъзможно е само от ръста в обема на сделките да се предвиди как ще се променят цените на нефта. Цената ще падне, ако ръстът е в резултат от увеличените доставки, и ще се вдигне вследствие от нарасналото търсене.

Като цяло нещата са същите и с увеличаването на общата парична наличност. Ако това увеличение е резултат от нарасналите резерви, стойността на парите ще спадне, което означава инфлация. Но ако то се дължи на увеличено търсене, стойността на парите ще расте, което означава дефлация. Очевидно вторият риск е по-уместен спрямо днешните условия.

Ако прибавим и скрития ценови тренд, лесно е да разберем защо инфлационните стойности днес навсякъде спадат. В САЩ годишната инфлация падна от 5.6% през юли 2008 г. до 0.1% през декември 2008 г., а в Европа - от 4.4% през юли 2008 г. до 2.2% през януари 2009 г.

В момента няма държава, която действително да преживява дефлация, но това може да се промени със задълбочаването на кризата. Германия, в която има общоизвестно ниска инфлация, може би ще бъде сред първите държави, които ще усетят спад в цените. Последните статистики показват, че индексът на цените през януари се е вдигнал само с 0.9% на годишна база.

Тенденцията към дефлация ще създаде сериозни икономически проблеми, които не са непременно резултат от дефлацията сама по себе си, а може да се дължат на естественото противодействие на дефлацията. Във всяка страна

защото продавачите отказват да продават по-евтино, доколкото се печели от ниската производителност, а синдикалната защита на заплатите не оставя никаква минимална печалба при ниски цени. Така дефлационният натиск в известна степен ще има за последица влошаващи се количествени баланси, което ще задълбочи реалната криза.

Освен това, дори и средните цени да покажат известна гъвкавост, дефлацията неизбежно ще вдигне реалните лихвени проценти, при положение че номиналните лихвени проценти не могат да паднат под нула. Резултатът е ръст на капиталовите разходи на фирмите, което намалява инвестициите и изостря кризата. Това би било специфичен проблем за САЩ, където Федералният резерв позволи на лихвите по федералните книжа да доближат нулевите стойности през януари 2009 г.

Единственият приемлив инфлационен сценарий предполага, че когато икономиките се възстановяват, централните банки не вдигат достатъчно лихвените проценти, задържайки твърде много сегашната ликвидност на пазара. Подобен сценарий не е невъзможен. Това е политиката, която Италия провеждаше в десетилетията, преди да приеме еврото, и един ден и Федералният резерв може да реши да я използва.

тъй като в продължение на 14 години беше в дефлация или в близко до нея състояние. От 1991 г. Япония постепенно затъваше в това, което икономистът от Харвард и съвременник на Кейнс - Алвин Хансен, нарече вековна стагнация. Откакто започна японската банкова криза през 90-те, страната се намираше в клопката на ликвидността с близки до нула основни лихвени проценти. От 1998 до 2008 г. цените спаднаха с повече от 4%. Японските правителства се опитаха да преодолеят срива с рецептите на Хансен, пускайки в ход една след друга кейнсиански програми за дефицитни разходи, което тласна вътрешния дълг до небивали размери - от 64% от БВП през 1991 г. до 171% през 2008 г.

Но всичко това помогна много малко. Япония е още в застой. Не инфлацията, а продължителен период - по японски образец - на дефлационен натиск и постоянно увеличаваща се публична задлъжнялост са истинският риск, пред който светът може да се изправи през идващите години.