На 26 февруари 2009 г. Народното събрание прие многострадалния Закон за културното наследство. В навечерието на окончателното гласуване и веднага след това по медиите изригна залп от охулване на закона, на председателя на комисията по култура, на гласувалите депутати, отправени бяха закани, че ще бъде направено всичко възможно законът да бъде спрян. Призован беше и президентът да върне закона за доработване или да наложи вето.

За хората, които са следили сагата по подготовката и приемането на закона, е ясно, че в тази работа няма нищо спонтанно и случайно. В най-новата ни история имаше вече опити да се създаде нов закон за културното наследство, адекватен на кардиналните промени в общественото развитие на България. По различни причини това не се случи. Приемането на България в ЕС актуализира необходимостта от съвременна законодателна уредба на тази сложна материя, в чиято сърцевина стои въпросът за хищническото разграбване на културното богатство на България.

Обществена тайна е, че става дума преди всичко за иманярските разкопки и мрежата от прекупвачи и трафиканти, доставяща на български и чуждестранни колекционери археологически ценности, в много случаи с неоценимо значение на само за праисторията на Балканите, за тракийската, античната и българската средновековна култура, но и за световната културна история. По силата на поетите ангажименти културното наследство на България е част от европейското и световното и страната ни е длъжна да го опазва, изучава и представя на международната общност.

Бих искал да споделя мнението си на представител на археологическата гилдия с непредубедените български граждани, искрено убеден, че културното наследство е общо благо и трябва да бъде такова и за поколенията след нас.

законът - внушения и инсинуации. Ако в коментарите на млади журналистки (странно е, че са основно такива) във вестници и телевизионни предавания можем да доловим непознаване на материята и проблемите, както и лесно възприемане на подадени от лобисти и "специалисти" реплики, съдържащи полуистини и откровено неверни твърдения, то как да възприемем мнения като това на академик Светлин Русев от страниците на в. "Труд" в деня на окончателното гласуване на закона.

В крайна сметка от позицията си на авторитетна личност академикът призовава депутатите да се откажат от гласуването и "да го обсъдят отново със своите опоненти извън Народното събрание". Колко пъти? Възможно ли е, пишейки тези отговорни слова, той да не знае, че преди второто четене законопроектът беше обсъден обстойно и сериозно, като беше дадена възможност да се направят предложения за допълнения и корекции освен на парламентарно представените политически сили и независимите депутати, също и на опонентите и всички заинтересувани институции и организации.

И действително бяха направени редица предложения, които доведоха до значително подобряване на структурата и съдържанието на закона, включително исканията на колекционерите за модерно и по-либерално отношение към материята. С изключение на принципния въпрос - патримониума на държавата върху културното наследство на България и доказване на правата върху владените от колекционерите ценности. Което означава

В коментарите на опонентите буди недоумение подминаването на такива важни текстове като например задължението, което се вменява за пръв път на Министерския съвет в този закон да изработи и прилага "национална стратегия за културното наследство и план за действие за срок от 7 години по предложение на министъра на културата след широко обществено обсъждане с участието на заинтересувани научни, културни и неправителствени организации". Това означава приемственост в културната политика независимо от смяната на политическите субекти.

Означава изискване за отговорно поведение, което да бъде подкрепено от обществото. За изграждане на адекватна политика за изучаване и опазване на културното наследство в закона са разписани ангажиментите на местната власт, създадени са нови органи на Министерството на културата, посочени са механизми за финансиране и контрол. Отговорно е подходено към щенията на Българската православна църква и на другите вероизповедания.

Едно от основните обвинения срещу закона е, че е твърде рестриктивен. Всъщност българският Закон за културното наследство, макар и разработен по примера на гръцкото и италианското законодателство в тази област, е много по-либерален и урежда правната рамка за частните колекции, частните музеи, концесиите върху недвижимо културно наследство, търговията с културни ценности. Всеки специалист, който сравни внимателно трите закона, ще се увери в това, стига да не е вече предубеден по някакъв начин от лобистите срещу закона.

Изводът е, че опонентите и техните лобисти разбират свободата и неприкосновеността на частната собственост в демократично устроената държава като

Но такава свобода я няма нито в Гърция, нито в Италия - и двете с богато културно-историческо наследство. Нито в другите европейски страни, към които се стремим да се доближим чрез превръщането на културното наследство в реален фактор за устойчиво развитие.

На опонентите на закона им се видя странно, дори и подозрително, че той може да бъде подкрепен не само от депутати от управляващата коалиция, но и от представители на опозицията и независими депутати. Как наистина в раздиращия се от противоречия парламент ще се обединят хора с различни политически убеждения по отношение на този "закон-тест" за отношението на българските народни представители към разграбването на България. За мен това не е изненада. Най-сетне - общото ни национално културно богатство е възможна кауза.

Сега пред теста "Закон за културното наследство" е изправен българският президент. Остава да се надяваме, че в качеството си на учен историк с помощта на юридическите си съветници той ще прочете закона внимателно, ще се абстрахира от неизменните внушения и страсти и ще вземе правилното решение.