Всички, навсякъде и всезнаещо коментират резултатите от отминалите избори. Оглушителни патоси в подножието на лумпенизацията, надвикващи се саморазрушителни енергии, надвисващи като буреносни облаци отчаяния, национализми, омрази, дори апокалипсиси. Всеки втори се е самопровъзгласил за роден Нострадамус и вещае. Човек като мен, който е петимен да се вслушва в чуждото мнение, да се интересува от сериозни анализи, да чете социологически наблюдения, да любопитства за нагласи, констатации и "трамвайно-пазарно-улични" пророчества, е удивен колко безцеремонен непукизъм спрямо собствения ни живот, спрямо участта ни на български граждани се е загнездил трайно в съзнанията. Мислим и ситуираме себе си дистанцирани поне на една крачка встрани от себе си, сякаш случващото се случва в пространство и време, които не ни засягат. Вероятно и не ни засягат, Брюксел и Страсбург са далеч, 17-те депутати които избирахме, за да изпратим там, са почти абстрактни в контекста на всекидневната ни битова битка, не можем да ги контролираме за свършена и несвършена работа, остава ни тъпата възможност да надничаме в паниците на възнагражденията им, да ги "смаляваме" и тикаме в ниското, следейки изкъсо всички гадни клюки, които жълтата преса разпространява за тях.

Но вероятно ни и засягат, щом в отминалия изборен ден за европейски парламент се провиждат

който пряко ще решава участта на страната ни, ще излъчва правителство, изглежда, трябва да е с извънмерността на Мойсей, което да ни преведе през кризата, зимата, пустинята и бакиите, забъркани към днешна дата от отиващите си управници. Засягат ни и затова изобщо не е достатъчно да сме недоволни, гневни, обидени, черногледстващи в предзнаменованията си, цинични в оценката си за българската политическа класа, мърморещи и псуващи, по тоя начин зорлем и сами се лумпенизираме, додето двама-трима властови шмекери ни кроят шапката и ни залагат капаните.

Лумпените са събрани под знамената на една-две партии, ще ми възрази някой, останалите са просто разочаровани хора, не съзират мотивации, партийните играчи им се струват недостойни, уморени са от инвестирани надежди, наясно са с алчните мераци на стари и новопръкващи се активисти, изчадия на службите и обикновени посредственици, ненамерили друга реализация. Да, погледнато отстранено, е така - но докога ще я караме отстранено, щом тъй или инак сме "увътрени" в съществуването, и защо то да не е различно, по-предвидимо, по-подредено и с нашето съучастие. Откъде-накъде настоящето и идното ще бъдат по сценарий, съчинен в болни глави, наглостта и мутризацията ще са норми, простотията и чалгата ще са оглушителен фон и почтеният труд ще е виц, който по-скоро ни разплаква, отколкото разсмива с черния си хумор? Редно ли е да съзерцаваме с интелигентска надменност или скудоумна апатия урните с

ще наливат основите на поредното коалиционно надлъгване и ще легитимират корупцията като начин на живот.

Аз не желая да се мотам, да лазя, да драскам със зъби и нокти в подножието на тая лумпенска картина и съм сигурна, че мнозина също не го желаят и единственият начин да не го правим е да се държим като отговорни и мислещи граждани, които избират политическото си представителство, гласуват за него, а сетне и изискват. България е наш общ проект, България в Европа - също. Засега, както вярно бе намерил метафора по друг повод политологът Иван Кръстев, напомня "постмодерен колаж от съвременни технологии и средновековно крепостничество".

Остава съвсем малко, горещо време да променим метафората, да прагматизираме останалите метафори, да разбием клишетата за раболепието и робската си психика, да "изненадаме" статуквото и неговите властелини и да се измъкнем от подножието на лумпенизацията, не са нужни и кой знае какви усилия, само решителен разум и самодисциплина за трудната крачка, с която да се върнем в себе си и още десетина крачки да отидем до изборните урни.