Дори 20-годишен мъчителен преход не беше в състояние да ни научи, че политическата система не се сменя за една нощ - лягаш си социалист и се събуждащ в капитализма. Икономическият преход се осъществява в страните от Централна Европа за 10-15 години, а в балканските страни ще продължи (както вярно предвиди Збигнев Бжежински) не по-малко от 30-40 години, а манталитетът се променя за 3-4 поколения. Тоест, ако се цели промяна, тя няма да дойде чрез безкрайното възпроизвеждане и козметично променяне на познатите 50-годишни модели, а чрез тотална смяна на мисленето и действителността. Това повдига сериозния въпрос новите обитатели на парламента заявяват ли подобни качества и намерения? В състояние ли са

да разбират и преодоляват различия, и да осъществяват дългосрочни проекти, или ще изхабят традиционно енергията на първоначалния патос в боричкания на дребно, предхождащи синхронизирането на интересите и политико-икономическо прегрупиране?

Липсата на доминираща политическа класа, защитаваща публичния, а не личния интерес, деморализира българския демократичен преход и не подкрепи увереността за бързо случване на пропуснатото. За сетен път се видя, че 50% (близо 2 години) от мандатното време се изхабяват за изучаване и осъзнаване на новия политик къде се намира и запознаване с мисията и задълженията му, в което време натрупва негативите на незадоволеното очакване, а в останалото време (другите 2 години) се защитава от справедливите упреци на избирателите си. Тоест - през целия 4-годишен период той е неполезен.

Сегашните нови политически лица, които влязоха в парламента, чрез погледа си и езика на тялото изразиха усещането, че влизат в пещерата на Али Баба. Остава в скоро време да демонстрират индивидуално мислене и гласуване. Дано не се получи ефектът на груповия танц, при който само един знае стъпките, а останалите вторачено го следват с известно закъснение и желание за имитация на синхрон.

Последният политически сезон се отличи с

Те се запътиха към университетите, за да учат младите как се "успява" и да изплачат мъката си пред студенти, интелектуално-технически преселени вече на друга планета и учещи в преобладаващия си брой за чужденци. Да му мисли ВАК, който трябва да ги "оцени" научно и произведе набързо в професори.

И през този политически сезон държавните университети ще недолюбват частните, но ще мечтаят за мощно разширяване на платеното обучение, а частните ще желаят пазарна равнопоставеност при разпределението на държавната субсидия, която няма как да ги огрее при наличието на скопена пазарна икономика и миниран бюджет...

Остава ЕС да си поплаче за загубените милиони на европейските данъкоплатци, вложени в десетгодишната академичната програма ТЕМПУС, която имаше за цел нещо неслучило се и което, надяваме се, предстои:

- Да откъсне университетското финансиране от държавната ясла и да приучи университетите да се самофинансират, предлагайки качествено образование и разчитайки на проекти.

- Да накара университетите в страната да си "говорят", с други думи - да скъсат с мита за гениалната неповторимост на съставите си и да се кооперират в научните изследвания, технологиите и образователните политики.

- Да се изградят като високотехнологични научноизследователски центрове, директно обслужващи националното, регионално и локално държавно и частно научно потребление.

- Да се превърнат по повод на усвояването на европейските структурни фондове в медиатори между общините, ЕС, местните власти, неправителствените организации и различни фондации.

Иначе ще си продължим нататък в нищото, докато външни сили разполагат в парламента депутати и подпъхват министри, защитаващи частни и корпоративни интереси, докато политиците ни се образоват в движение и гледат на политиката като поминък, а евродепутати се държат в собствената си страна като чужденци и ни поучават как да направим онова, което самите те не са направили, бидейки наши избраници в парламента.

Защото двадесетте години неуспешен преход към европейското всъщност се оказа само преход от една надежда към друга.