Юлиан Попов*

Как да се справи с икономическата криза е една от задачите на новото българско правителство. Другата задача е как да се възползва от нея. Една нова политика на промяната на климата може да помогне. Как?

Често погледът към промените на климата е скептичен, особено в страна като България. Какво може една малка и поне по европейските стандарти бедна държава да допринесе за или навреди на климатичните промени? Интуицията ни кара да отговорим: нищо. Нито ние ще спрем промените, нито ще ги ускорим, пък и кой знае дали въобще те са предизвикани от човешката дейност. Я да си гледаме икономическото оцеляване, а за климата да мислят други. Тази позиция е често срещана в Източна Европа, тя има и своите крайни варианти в лицето на хора като чешкия президент Вацлав Клаус, който лансира тезата, че всичко, свързано с промените на климата, е някакъв нов вид зелен комунизъм.

Клаусовият скептицизъм отдавна обаче е изтласкан в ъгъла на киселите и разочаровани от властта и спадащото внимание обществени фигури. IPCC, грандиозната мрежа от учени по света, е категорична за климатичните промени; новата американска администрация заяви климата като своя безусловен приоритет; NASA, организация, която трудно би била подведена от нови комунистически активисти, има също недвусмислена позиция. Последното мощно "незелено" доказателство дойде от неотдавнашната среща на Г-8 в Италия, на която лидерите на осемте най-развити икономически страни решиха единодушно, че светът не би трябвало да допусне покачване на глобалната температура над 2 градуса в сравнение с прединдустриалните равнища. Малко вероятно е и осемте да са станали жертва на глобална конспирация.

Европейският съюз вече прие няколко директиви и законодателни пакета, които целят драматичното намаляване на парниковите емисии. Тези мерки създават мощна регулативна реалност, която представлява и ограничение, с което сме принудени да се съобразяваме, и възможност, която можем да използваме. До края на годината предстои да се приеме нова версия на директивата за енергийната ефективност на сградите (EPBD), която ще засегне едва ли не всяка постройка в страната. EPBD ще бъде и стъпка към изискването в близко бъдеще всяка нова сграда да е ниско или нулево въглеродна. От 2012 г. ЕС забранява продажбата на обикновени крушки, те ще трябва да се заменят с различни енергийно ефективни варианти. През юли тази година ЕС въведе и нови строги ограничения за енергийната ефективност на електроуредите.

С прости думи, дали вярваме, че ледовете в Гренландия се топят или не, и дали сме загрижени за наводненията в Бангладеш в резултат на покачващото се морско равнище, ние сме вече въвлечени в една регулативна иконономическа и политическа реалност, която би било крайно неразумно и дори примитивно да пренебрегнем.

Глупаво обаче е да мислим, че сме жертва на шепа евробюрократи. Според анализ на консултантската фирма McKinsey до 3 до 7 години в някои страни (Италия, Калифорния и др.) цените на несубсидираната слънчева електроенергия ще паднат за крайния потребител до равнището на цените на конвенционалната енергия от мрежата. Пак според McKinsey до 2020 инсталираният капацитет за производство на слънчева електроенергия в света ще нарасне с 20 до 40 пъти. Този растеж неизбежно ще свали цените на слънчевата енергия и ще създаде огромна глобална индустрия. Политическото ангажиране отсега с развитието слънчевата енергетика ще подпомогне изграждането на капацитет в страната и също ще помогне на българския бизнес да заеме някакво малко място в тази глобално развиваща се индустрия. Подобен ангажимент обаче не бива да се изразява само в издаване на разрешителни за слънчеви паркове, но и в приложни научни изследвания, академично и техническо образование, усъвършенстване на законодателството и много интензивни национални осведомителни кампании. България може да не е толкова слънчева, колкото изглежда на туристическите реклами, но все пак има значителен капацитет за производство на слънчева енергия. Подобно стоят нещата с вятърната енергия, геотермалната енергия и ефективното използване на биомасата. Да не говорим и за енергийния капацитет на емблематичния за страната ни боклук.

България съвсем не е "земя като една човешка длан", напротив, разполагаме с големи площи пустеещи земи и сме сравнително рядко заселени. Потенциалът за различни форми на биогорива е огромен, включително и биомаса - отпадъци от селското стопанство, дървообработвателната промишленост и т.н. Според ЕБВР страната ни има 3 400 MW средносрочен потенциал за вятърна енергия и потенциал за електропроизводство от биомаса от още 3 400 MW, както и около 200 MW  от геотермална енергия.

На базата на подобни данни миналата година INFORSE и българското сдружение "За Земята" направиха анализ, според който до 2050 г. страната може да мине изцяло на възобновяеми източници на енергия и по този начин да реши завинаги и въпроса с въглеродните си емисии и проблема с енергийната си сигурност. Подобна цел може да изглежда неразумна или непосилно скъпа, но може да се окаже не само постижима, но и икономически изгодна. Няма обаче как да знаем какви ще бъдат икономическите последствия от нулевия въглероден сценарий без няколко сериозни проучвания, които да бъдат извършени от независими от черните, сините и зелените енергийни лобита. Едно комплексно проучване от страна на McKinsey, Ecofys или друг, чиято компетентност и международната репутация ще гарантира доверието на национални и международни инвеститори, на ЕС, и на други общности, би било крайно разумна първоначална правителствена инвестиция.

Докато чакаме смислена енергийна оценка на страната, грубите сметки показват, че голяма част от въглеродните спестявания няма да издънят джоба на българина, а по-скоро ще пуснат някой и друг лев в него. България е страната с най-ниската енергийна ефективност в целия ЕС. В зависимост как я мериш ние се оказваме между 2 пъти и 8 пъти енергийно по-неефективни от средния европеец и вероятно между 4 и 16 пъти от японеца. Почти всички мерки за увеличаване на енергийната ефективност едновременно намаляват емисиите и имат солидна финансова възвращаемост (понякога над 300% от инвестицията). Освен това те увеличават конкурентоспособността на бизнеса, намаляват сметките на данъкоплатците (обществените сгради) и увеличават комфорта на живот (жилищните сгради). Защо мислите, че хилядите къщи по морето са покрити със слънчеви колектори? И защо повечето нови хотели имат енергоспестяващи крушки? Не защото ЕС настоява и не заради някакви субсидии, а заради простия бизнес смисъл на използването на по-малко енергия от пазара. Бързото създаване на фонд, който да осигурява първоначалната инвестиция в енергийно ефективни мерки и да се изплаща от спестяването на енергия (така наречената система pay as you save), има нужда от правителствена инициатива и може да не струва нито стотинка на данъкоплатеца. Миналата година Чехия продаде неизползвани емисии на Япония за половин милион долара и с прихода формира подобен фонд. България има същата възможност, но досега освен няколко дребни сделки на равнище отделни фирми не е продала нищо.

Във всички случаи един нисковъглероден политически сценарии ще срещне мощна съпротива от страна на ядреното, въглищното и газовото лоби, макар че ядреното лоби може да види в този вариант подкрепа на своите интереси. Тези интереси биха били обаче ограничени, ако държавата реши да насочи пестеливо своите ограничени ресурси към подкрепа за енергийната ефективност или към възобновяемите източници на енергия. Още по-голяма пречка ще бъде съществуващата инерция на производство и потребление на енергия, както и изградената инфраструктура, която е пригодена за друг тип енергийна система. Каквото и да предприеме правителството, то ще срещне съпротива отнякъде. Тогава ще си проличи дали това е медийно правителство или правителство с действителен лидерски ресурс.

Ниско или нулево въглеродната визия не е просто налудничав крясък на загубили ума си екоактивисти. Цяла група държави (Португалия, Нова Зеландия и др.) вече са си поставили целта да станат въглеродно неутрални. Няколко изследвания показват, че САЩ -  най-големият въглероден замърсител и страна, злокачествено пристрастена към петрола -  имат капацитет да преминат изцяло на възобновяеми енергийни източници. Неотдавна Financial Times публикува анализ, в който описва една нова глобална битка между САЩ и Китай за това кой ще стане лидер във възобновяемите енергийни източници. Дори крайно консервативната и преливаща от въглеродни енергийни ресурси Русия се разтревожи и миналата година Путин подписа специален указ за развитието на ВЕИ. Вестник "Таймс" публикува списък на най-богатите инвеститори в зелени енергии. Бил Гейтс беше едва на второ място. Около деветдесето място се въртяха десетина китайци, които през последните години са натрупали състояние от по около 200 милиона лири на гърба на зелената енергийна революция. Китай сега строи 12 нулево въглеродни града - с поне по един милион жители всеки. В Абу Даби напредва строежът на Масдар, първият въглеродно неутрален град в Обединените арабски емирства.

Намираме се на прага на нисковъглеродна индустриална революция, в която вече се движат стотици милиарди и която се приема и стимулира от глобалните политически елити. Светът излиза от фазата на паниката за бъдещето на климата и навлиза във фазата на ентусиазираното търсене и прилагане на решения, които радикално ще променят нашия живот - в не по-малка степен от промяната, която настъпи с интернет и мобилните телефони, а по-рано с железниците или въздушния транспорт.

Противниците на подобен подход цитират високите капиталови вложения за изграждане на ВЕИ и несигурността на доставката - слънцето невинаги грее, вятърът невинаги духа. Разнообразието на ВЕИ обаче, модернизирането на електропреносната мрежа, технологичният напредък на акумулиращите и микроелектропроизвеждащите системи може да решат проблема със сигурността на доставка. Що се отнася до цената, нещата никак не се свеждат до сравняване на скъпо и евтино. И тук играят няколко трудно предвидими фактори. Единият е цената на петрола и газа. Според редица изследвания (например на UK Industry Taskforce on Peak Oil and Energy Security, ITPOES) откритието на икономически изгодни залежи от петрол ще достигне до своя връх (така наречения oil peak) през 2012-2013 г. Това е в рамките на по-малко от един правителствен мандат. След това цените не просто ще растат, но е твърде вероятно да навлязат в непредвидими кризисни скокове. Дори и 20% вероятност на този сценарий би трябвало да накара всяко правителство по света да предприеме сериозни превантивни мерки. Разумните правителства ги предприемат. Въглеродните емисии си имат вече цена. В момента тя е ниска, около €10-15 на тон, но се очаква да стигне до €30-40 евро. Тези цени поставят ВЕИ в нова светлина. Относителните им цени падат. Каквото и да става с традиционните форми на добив на енергия, техните цени ще растат. Точно обратното важи за възобновяемите енергийни източници. В крайна сметка ще се окаже, че онова, което не може да си позволим, е не нисковъглеродната икономика, а обратно, да продължим да се осигуряваме с енергия както досега.

В политическата си навигация новото правителството би могло да комбинира три фактора - (а) икономическата криза, която ни кара да бъдем крайно разумни с инвестициите си, (б) глобалните индустриални тенденции и (в) политическите и регулативните реалности - и да придвижи пълен национален пакет от мерки за амбициозно намаляване на парниковите емисии, значително под равнищата, договорени с ЕС. То би могло също да заяви и твърда подкрепа за намаляване на общоевропейските емисии с 30% до 2020, ангажимент, който няма да се отрази непосредствено на икономиката, но ще направи твърда заявка за посока на икономическото развитие. (В момента ЕС е поел твърд ангажимент за 20% намаляване и условен ангажимент за 30%.)

Бързата и проактивна политическа и законодателна подкрепа на нисковъглеродната икономика ще създаде нови работни места; децентрализира енергопроизводството; намали енергийните разходи на гражданите, включително и данъчните разходи; ще освободи средства за социални дейности или за намаляване на данъците; ще развие модерен обществен транспорт; ще увеличи енергийната независимост на България чрез разнообразие на източниците и намаляване на консумацията. Подобна политика ще стимулира и създаването на модерни компетентности и така ще подкрепи с една съществена насока образователната система на страната, а като следствие ще увеличи и конкурентоспособността на икономиката. В никакъв случай не е за пренебрегване и това, че подобна политика ще увеличи битовия комфорт на българина и ще намали значително енергийната бедност в страната - феномен, който има трагични измерения, но който остава почти напълно непроучен.

И накрая, като специален бонус към всички ползи, ясно заявената нисковъглеродна амбициозна политика ще има силен принос за възстановяване на международната репутация на страната. България ще бъде видяна като страна, събудена от домашната си корупционната летаргия и влязла в орбитата на темата на деня и на бъдещето страна.