В идеята да се празнува Ден на геноцида над българите в Отоманската империя има толкова основания, колкото би имало и в хрумването да почитаме имената на княз Стефан Богориди, Гаврил Кръстевич, Никола Михайловски, д-р Георги Вълкович в тържествен "Ден на кариерното развитие на българите в Отоманската империя". Защото какво ако не образци за блестящи и възходящи кариери илюстрират биографиите на българчета, които през ХІХ век с торбички на рамо поемат от Котел, Елена, Копривщица и Върбица към Цариград?

След време единият се издига до пръв външнополитически съветник и специален посланик на султан Махмуд ІІ, а наследилият го Абдул Меджит дори спазва християнския ритуал на сватбата на дъщерята на Богориди. Другият става върховен съдия, пръв реформатор на отоманската правна система по френски образец, генерал-губернатор на Източна Румелия. Третият (а това е бащата на поета, който ни е завещал призива "Върви, народе възродени!...") е член на Държавния съвет и заема високи длъжности из министерствата в Цариград; четвъртият е полковник - главен хирург на отоманската армия.

Много се е спорило около кариерите на тези възрожденски българи. Но дори и най-критичните към тях политически съвременници и късни историографи им признават достойнствата на забележителни личности, християни и патриоти. Не е сигурно обаче дали тази полемична реплика ще достигне до самопровъзгласилите се днес за единствени пазители на народната памет - онези, които настояват да честваме "деня на геноцида".

Но въпросът не е само към тях, а към всички български политици и парламентаристи: а Гладоморът в Украйна през 1932-1933 г. чужд ли ни е? Парламентите на близо 30 страни в Европа, Америка и Австралия, както и специална Резолюция на Европейския парламент от октомври 2008 г. го определят с точното му име - геноцид и престъпление срещу човечеството. Без давност.

Разбира се, България не е сред държавите, които досега са признали украинския геноцид с подобаващ парламентарен акт, въпреки че повечето от тях са наши съюзници в НАТО и ЕС. Не знаем колко дълго в душата на бившия български премиер драматично са се борили идентичностите му на полуукраинец, полубългарин, евросоциалист и Homo Sovieticus, но е факт, че в почетената от много видни световни политици 75-а годишнина от трагедията на Украйна официалните реакции от София бяха "изконно български", т.е.байганьовската тактика "ще се поумълчаваме, знайш, не му е сега времето...".

А гладът и репресиите покосяват много от живеещите в Украйна българи. Украинските източници определят общия брой на жертвите на около 100 000 души. Българи загиват още при "Първия болшевишки глад" (1921-1923 г.) и в "Големия гладомор". Поименно са известни 1200 сънародници - преки жертви на глада от 1932-1933 г. Българското малцинство е сред "целевите групи" на "втория сталински глад", отново предизвикан изкуствено в Бесарабия и Одеска област през 1946-1947 г.

Българите дават жертви през "Големия терор" и в следвоенните репресии. Изтребвани са като "кулаци", "врагове на народа","антисъветски елементи", "средноимотни", "националисти". Има и репресирани комунисти. Сред тях е самият пръв министър-председател на Съветска Украйна Кръстьо Раковски. Куршумите на наказателния взвод на НКВД през юни 1941 г. слагат епилога на неговата политическа биография с безпощадната поука - какво може да стане от един интелектуалец, полиглот и европеец, когато отдаде ума и душата си в служба на злото.

Не е важно дали определението на Гладомора в Украйна като геноцид ще бъде изразено в морален, в политически или в правен смисъл. Днес към класическата книга на Робърт Конкуест "Жътва на скръбта" хвърлят огромни масиви от документални доказателства и аналитични паралели внушителен брой публикации. На първо място това са окончателно разсекретените и публикувани изцяло архиви на ОГПУ/НКВД от времето на Гладомора. В тях всички извършители на масовото убийство на украинския народ фигурират с имената, длъжностите и ролите си на различни по ранг палачи. С бюрократична прецизност те са отбелязвали в таблици пред имената на всички загинали причините за смъртта: "глад", "подпухване от глад", "пълно изтощение". А пред много имена на деца четем сякаш в ужасяваща приказка "заклан/а от людоеди", "убит и изяден от баща си и майка си, впоследствие разстреляни за людоедство".

В светлината на тези материали не остава никакво съмнение, че акцията е била планирана с политическа стратегия и обезпечена с всички административни и репресивни ресурси на режима. А паметта на милионите жертви и техните неописуеми страдания завинаги хвърлят позор върху имената на всички т.нар. интелектуални авторитети, които са лъгали света, гаврили са се с истината за геноцида над украинския народ или тактично са я премълчавали, подписвайки преди това договори "за творчески хонорари" с издателства - паравани на ОГПУ/НКВД. Най-известните сред тях са Анри Барбюс, Бърнард Шоу, Едуард Ерио, Сидни и Беатрис Уеб, Лион Фойхтвангер, Стефан Цвайг, Уолтър Дюранти... По-скромно се изявяват и българските хвалители на Сталиновия колхозен рай - сити туристи в СССР. Заедно с щатния съветски агент и терорист - "писателя" Белев, тук опозорява името си и проф. Асен Златаров...

Днес признаването на геноцида и от страна на България няма да е акт на "русофобия", а израз на хуманна почит. Признавайки го, и самата Русия ще може да прозре много от трагичния смисъл на собствените си страдания и жертви. И да плати поне моралната част от цената на вечно прогонваното и завръщащо се минало.