Днес преди 20 години в България се случи немислимото: На 10 ноември 1989 г. комунистическият диктатор Тодор Живков беше свален след вътрешнопартиен пуч. Той беше 35 години на власт.

Повечето българи никога няма да забравят кадрите, показани още същата вечер по телевизията. Седемдесет и осем годишният Живков е потънал в себе си, а погледът му се рее в нищото. Беше изгубил ума и дума.

Ако и да имаше тогава въодушевление, то не се изразяваше гласно. Българите имаха опит с комунистическата Държавна сигурност. Страната им не познаваше никаква Пражка пролет, за чието потушаване Живков доброволно изпрати български войски, нито пък опита въстание както Унгария. Не се създадоха и независими синдикати както "Солидарност" в Полша.

Дори и опозицията беше изненадана от развитието. "Знаех, че наближава краят на комунистическия режим, но не мислех, че ще си отиде толкова бързо и лесно", казва най-известният български дисидент Желю Желев. Вместо подобно "чудо" философът тогава се е опасявал от гражданска война и етнически конфликти.

Само седмица след оттеглянето на Живков критиците на режима се разделят на два лагера. На първите свободни митинги в София комунистическите реформатори фантазираха за  "социализъм с човешко лице". Антикомунистите от своя страна настояваха за "радикален обрат", който да вкара страната в НАТО и ЕС. На плакатите им недвусмислено пишеше "Желев - президент!". За все още неопитната опозиция започнаха трудни времена.

"В тази зверски студена зима почти всеки ден призовавахме със стачки, демонстрации и протести за демонтаж на комунистическата система", спомня си Желев. Той ръководеше опозиционния СДС в мъчителните преговори с все още управляващите комунисти. Кръглата маса доведе до първите свободни многопартийни избори през 1990 г. Но на тях победиха комунистите, междувременно прекръстени на социалисти. "Не можеше да бъде другояче, защото опозицията все още беше млада", смята Желев.

След бурния преход към демокрация и пазарна икономика мнозина българи и днес все още са убедени, че пучът в Политбюро е имал за цел да затвърди властта на бившите комунисти. През октомври 1991 г. българската опозиция наистина спечели изборите, но първото некомунистическо правителство оцеля само около година.

"Обратът в България не се е състоял", казва политическият изследовател и социолог Владимир Шопов. Защото в България и до днес цели кланове и династии на (бивши) комунистически партийни членове въртят политиката като семеен бизнес.