Равносметката, съпровождаща двадесетгодишнината от падането на комунизма, откроява лагерите като феномена, който в голяма степен разкрива характера на режима. Не само на ранния му, радикален период, белязан от произвол и открито насилие, но и на времето след декларираната, но формална десталинизация през 1953 г. Под привидната нормализация и рутинното всекидневие на късния комунизъм лагерите повече от всичко друго разкриват срамната тайна на режима, че по същество не се е променил.

Истинската история на лагерите в България, извън въпроса за историческия и политически контекст на възникването им, остава и до днес непозната. Причините за това са много - както в предишното, така и в днешното общество. Една от основните между тях е мълчанието – предишното и днешното. Мълчанието е основополагащ момент в тоталитарния проект за лагерите. Всичко, свързано с тях, и до днес носи грифа "Строго секретно". Репресивната машина на комунистическата държава педантично и последователно  заличава всички следи от реалността на лагерите.

В лагерите са изпращали по административен път политически противници, неудобни или просто невинни хора без ясно формулирана вина, без съд и присъда – т.е. без документални следи. Самите лагери са представлявали затворен свят, контактите с живота "извън" са прекъснати или строго контролирани.  Лагерният правилник забранява воденето на дневник или бележки, изобщо използването на хартия и молив, изнасянето на изписани листа се третира като тежко престъпление - дори личната кореспонденция при освобождаването на лагеристите се е  изземала и унищожавала. Абсурдно е дори да се помисли за фотографиране. До този момент не открихме нито една визуална следа от лагерите. Следващият кръг на заличаване засяга самите физически тела. Липсват смъртни актове на хората, намерили гибелта си в лагерите, или ако има, те са фалшифицирани. Телата не се връщат на близките, а се погребват анонимно на дунавските острови. Заличаването на телата цели и заличаването на смъртта като лагерна реалност. Години по-късно, след промяната, останките на жертвите не са открити, поради ненадеждните свидетелства или небрежното следствие.

Лагерниците, които дочакват освобождението си, са задължавани да подписват декларации за лоялност, предупреждавани са, че не трябва да разказват за това, което са видели и преживели в лагера. Паническият страх, че отново могат да бъдат върнати там, затваря устата им – повечето от тях не споделят за преживяното дори с най-близките си. Но и са заинтересувани, доколкото могат, да крият от обществото полученото клеймо, което ще ги съпътства до края на дните им. Така жертвите се оказват съучастници на режима в укриването на срамната тайна. Изтриването на паметта върви ръка за ръка със загубването на езика. В тоталитарната държава няма език, на който да се разкаже преживяното. Към страха се прибавят омерзението, срама, вината или идеологическите скрупули. Мнозина дори след 1989 г. се страхуваха да свидетелстват, да сътрудничат на следствието, разследващо престъпленията в лагера край Ловеч. И най-накрая, след 1990 г. в  ход е истински конспиративен план за укриване и системно прочистване на архивите. Един от следователите по делото за лагерите споделя: "ДС и ЦК на БКП укриха много неща… Много бързаха те и назначиха в архивите свои хора, които вървяха пред нас, а ние все още не бяхме така настоятелни (…) Просто те проскубаха архивите и ги унищожиха…" След физическото заличаване на самите места за въдворяване, са заличени и документалните следи за света на лагерите. Лагерите са превърнати в един вид не място.

Но една изложба предполага обекти за излагане. Пред организаторите стоеше трудната задача  да  представят непредставимото. Как да се покаже битът, гладът, болестите, изтезанията, убийствата, смъртта... ? Липсата на следи, стратегията за изличаване сами по себе си разкриват истинския образ на лагерната реалност. Но нашата цел беше друга - не да тематизираме, а да се изправим срещу логиката на изличаването. Приехме, че най-силният аргумент срещу нея се явява живият човек, оцелелият въдворен, избегналият смъртта лагерист – носителят на памет, на съзнание, на въображение, на емоции… Благодарение на него концлагерите, въпреки всички усилия на режима, не се превърнаха в събитие без свидетели. За това на режима не достигнаха 2-3 десетилетия. Лагерите придобиват реалност благодарение на излезлите живи от тях, макар смъртта на оставили костите си в безименните гробове да крие истинската им същност. Свидетелстването на оцелелите  е преди всичко свидетелстване за оцеляването. Никой оцелял не може автентично да свидетелства за смъртта от името на убитите, от името на заличените тела.  Но оцелелият постига нещо много важно –  пробива обръча на мълчанието,  връща си загубения език, пресъхналата реч. А заедно с него са оцелели и фрагменти от  вещния свят, който го е съпровождал в изпитанията и който на свой ред също проговаря, набавя гаранции за автентичност. Този вещен свят, някога помогнал му да оцелее, днес придобива стойността на  символен език, който жестоката цензура не е разпознала и оценила подривната му сила. Вещите, превърнати в знаци, не само са в състояние да отпращат към отсъстващото, но и да го концептуализират.

В процеса на подготовката на изложбата с много усилия и щастлива случайност, разбира се случайност, предизвикана от нас, тъй като тя никога не се отзовава сама, успяхме да открием фрагменти от този вещен свят, незначителни на вид, но натоварени със значение – лъжица на лагерист, сламена кутия, дървени налъми с тайник в тока, книги, четени  нелегално, живописни табла, малка пластика, записки на ръка, изнесени с огромен риск, стихотворения, записани на белия лист на паметта… Вещи, запазени по чудо, свидетелствуващи за вроденото чувство за история на обикновения буден човек, превърнат в мишена за системата. Тяхното изплуване от небитието на времето ги превръща в знаци на решимостта на човека да не забрави, да делегира памет  и слово  на незначителните вещи. Съхранените вещи и артефакти са компенсацията за загубения език, негови скрити убежища. По-късно към техните свидетелства се прибавя и работата на паметта на един оцелял картограф (Хорозов), чиито възстановки на лагера Белене днес ни позволяват  да получим представа за топографията на това огромно съоръжение за заличаване на човека.

Но най-ярките свидетелства за лагерния свят дължим на тези бивши каторжници, които успяват да си върнат езика, да изговорят преживяното, да разкажат за победата над изличаването. В годините след промяната се появи и бавно се наложи един нов литературен жанр – сказание за концлагерна България. Книгите от нарастващата мемоарна продукция трябва да бъдат четени и изучавани, още повече че сред тях откриваме и изненадваща изразителна сила. Затова още по-странно е мълчанието за тях, свеждането им до книги на бивши лагеристи за четене от бивши лагеристи. Неизбежно техните свидетелствания в редица случаи са субективни и обречени на неточности,  фрагментирани са, но са всичко, с което разполагаме, за да си въобразим света на лагерите - условията и формите на живот, образите и поведенията на лагеристите, на надзирателите, изтезанията, стратегиите за оцеляване, смъртта… Тези книги са не само основен извор на познание за света на лагерите, но и отправна точка в изработване концепцията на изложбата.

Изследователи на нацистките лагери на смъртта стигат до убеждението, че еднакво трудно е да се свидетелства за тях както само отвън, така и само отвътре. Необходим е  балансиран и труден синтез на гледните точки. Това предполага не буквално онагледяване (по предпоставки невъзможно), а структурно представяне на света на лагерите като отношение между типове индивиди и съдби: въдворени – надзиратели, жертви – палачи, загинали – оцелели, свидетели – експерти по изличаването и т.н.  Но също така и на отношение между реалността на лагерите и паметта за лагерите, на отношение между реконструираната реалност на лагерите и начина, по който тази реалност се мисли днес от различните обществени групи. Така изложбата се явява опит за  археология на концлагерното минало, очертаваща границите на архива и на паметта, едновременно конструираща едно бъдещо поле на познанието и показваща белите му полета. Познание, което единствено е в състояние да се противодейства на изличаването. Защото "забравата на изтреблението по същество представлява част от самото изтребление" (Хана Арент).