Така изглежда. Поне средното. И не съвсем без основание. Директорите са дезориентирани, учителите са потиснати, отличниците са на изчезване, но децата са доволни и вече са превзели училищата. И спадът няма нищо общо с компютрите, модернизацията и лисабонските директиви.

TIMSS, или “Международни тенденции в обучението по математика и естествени науки”, е може би най-авторитетното проучване в света от този род. Провежда се всеки пет години от Бостънския колеж. Последното издание, което проучва образованието през 2003 г., беше публикувано на 14 декември. Докладът, който оценява 40 държави, прави едно просто заключение - от страна, която преди десетина години беше в елитната десетка на класацията, България сега е на косъм от чертата, наречена средни международни показатели. Ако тенденцията се съхрани, след още пет години ще сме далеч под границата на посредствеността.

Какво казва TIMSS 2003 за обучението по математика? През 1995 г. България е оценена с 527 точки и заема 8-о и 11-о място за седми и осми клас. През 1999 г. този резултат е 511 точки и България заема 17-о място. През 2003 България е вече на 25-о място с 476 точки. Няма друга страна, чието постижение да е паднало за този период толкова много (с 51 точки). Резултатите по естествени науки са много сходни с тези по математика. Разликата е, че през 1995 г. по този показател България беше в наистина елитна позиция - 5-о място в света. Сега е на 24-то.

От българските деца 37% имат редовен достъп до компютър. Българското училище все пак си остава сред най-некомпютризираните училища само с 5% от учениците, които използват компютър и вкъщи, и в училище, и 8% само в училище. (Въпреки че 40% от учениците в България казват, че използват компютър извън къщи и училище.) Достъпът обаче се качва - процентът на ученици в България, които нямат въобще достъп до компютър е паднал от 43% през 1999 на 24 % през 2003.

Компютризацията на училищата е комплексен проблем. Той до голяма степен е свързан с подготвеността на учителите да използват компютри в преподаването, наличие на подходящ софтуер и ползване на чужд език (преди всичко английски). Освен това начинът, по който децата оценяват своя достъп до компютър, може да варира доста. Така или иначе едно е сигурно - качеството на обучение по математика и естествени науки, както и неговият тревожен спад нямат нищо общо с липсата на компютри. Онези, които виждат закупуването на компютри за училищата като някаква панацея за образованието, не само са си заврели главите в пясъка, но с кампаниите си държат там и главите на учениците и родителите.

Подготовката на учителите, часовете по математика в програмата, броят на учениците в клас, методите на преподаване и ред други параметри варират силно между отделните държави. България има сравнително благоприятни и устойчиви резултати по повечето от тези показатели.

Трудно е обаче да се открие безспорна връзка между който и да било от тези фактори и постиженията на учениците.

Българските ученици например идват от сравнително по-образовани семейства, отколкото учениците в много други страни - 28% имат по над 200 книги вкъщи, в Англия и САЩ този процент е 24%, в Сингапур - 14%, в Холандия - 21%. Учителите в България са задължително висшисти за разлика от ред други страни (Хонконг, Литва, Холандия, Норвегия). България има и малки класове (22 ученици), докато в азиатските страни, които водят класацията, обикновено класовете са големи: Хонконг - 40, Сингапур - 38.

Онези, които искат да съкращават учители, трябва да имат предвид, че европейските страни се стремят постоянно към малки класове, а най-добрите английски училища пазят твърдо съотношение един учител на 20 ученици.

През 2003 България се е озовала на абсолютното дъно в класацията по дисциплина на учениците, мерена като процент на училища, които заявяват, че техните ученици идват на време, не отсъстват без причина и не бягат от отделни часове.

Само 4% от българските училища са заявили, че учениците им посещават редовно училище и не бягат. Този показател е паднал от 24% през 1999 г.

През същата година 16% от българските училища са посочили безпричинните отсъствия и закъснения като масов проблем за училищата си. През 2003 г. този процент е 37. За 5 години процентът на недисциплинираните училища се е качил с 21 (!), а процентът на дисциплинираните училища е паднал с 20. Човек се изкушава да заключи, че 20% от българските училища са преминали от категорията на елитни и дисциплинирани училища направо в категорията на западнали училища. В действителност вероятно става дума за свличане на дисциплината в училищата в цялата страна.

TIMSS ни казва някои прости неща за състоянието на българското училище. Става ясно, че България е загубила своите отличници. Основният спад на оценката не идва от слабите ученици, които са станали по-слаби и от средните, а от драматичното намаляване на процента на най-добрите. Сега правителството се готви да въведе тестове за елитните гимназии и едва не ги въведе тази година. Тази стъпка най-вероятно ще смъкне още броя на отлично подготвените и ще намали качеството на тяхната обща образованост.

Добрата новина е, че материалните условия на преподаване постепенно се подобряват, но за съжаление това подобрение няма никакво отражение върху качеството на образование. Добра новина е, че семейството и учителите са високо образовани, но и този фактор не може да удържи спада в качеството на обучение. Изглежда един от възможните отговори се крие във факта, че дисциплината в училище рязко е спаднала.

Мнозина може да се учудят или разочароват от такова скучно заключение. Много по-интригуващо би било да обвиним бедността или липсата на компютри. Или пък това, че нито едно правителство не е провело радикална реформа в училище. Или пък корупцията, или пък направо Жан Виденов, Костов или Симеон. Други биха се подмамили от идеята, че България подписва глави за европейското членство, но изостава драматично в реалната си европеизация. Всички те ще останат разочаровани от резултатите на TIMSS 2003.

Другото заключение, което може да хвърли още светлина върху състоянието на училищата, е, че българското училище е затънало в негативна атмосфера. След толкова много обещани и неосъществени реформи, след толкова много объркани полупостановления за матури, изпити, тестове и съкращения на учители, след толкова много политически пазарлъци за това какъв процент от БВП трябва да отиде за образованието, не е никак чудно, че училищните управи са объркани и не знаят какво става. Те се чувстват потиснати и демотивирани, нагласа, която се предава лесно на учителите, а оттам на учениците.

Има ли светлина в дъното на тунела? Да, има. Най-малкото на основата на TIMSS не могат да се правят абсолютно категорични оценки за цялото образование. За съжаление проучването не покрива българските четвъртокласници, а само осмокласниците (14-15-годишна възраст). Друго изследване на Boston College, PIRLS 2001 например нарежда българските четвъртокласниците на 3-то място по грамотност сред развитите страни. Остава ни да гадаем - дали българските деца са много странен случай на отличници в 4 клас и посредствени ученици в 8-и, дали тяхната обща грамотност е степени по-висока от математическата им грамотност и знанията им по естествени науки, или пък откак е правено проучването на грамотността, тя е паднала катастрофално до равнището на показателите по математика. Най-вероятно е, че спадът се появява в периода 4-8 клас, но за това нямаме доказателства. Моето предположение е, че родителите и учителите успяват сравнително лесно да удържат дисциплината на децата между 6- и 10-годишна възраст. В тази възраст и родителите са по-активни, и детето е под контрол. Ранният пубертет е добре познат като критична възраст. Родители, учители и обществото като цяло не са подготвени да се справят. Децата се хлъзгат стремглаво надолу. Тази версия обаче е недоказана, макар на мен да ми се струва най-вероятна.

Мисля, че основните проблеми на средното училище са:

ћЛипса на дисциплина

ћЛипса на състезателна нагласа и стремеж към успех

ћЛипса на селективност

ћДемотивация на учителите

ћДезориентация на директорите

Всички тези проблеми е възможно да идват от постоянна политическа обърканост за посоката и смисъла на образованието в страната. За 15 години нито едно правителство и нито една политическа партия не е приело образованието като свой реален приоритет и не е демонстрирало визия за това какво образование ни трябва. Докато икономическата политика, отбраната, полицията са постоянно коригирани от външни институции, образованието е оставено на нас, на българските граждани и на българските политици. За 15 години ние не се появихме с някакво смислено виждане за него. Това е един основен източник на объркването, което се предава надолу до последния ученик.

За съжаление в България има много малко добри проучвания на образованието, затова трябва да се доверим на TIMSS повече, отколкото е редно. Средното образование е управленски, а не експертен проблем. Образованието има нужда от здрав разум и посока, а не от постоянни реформи, инициирани от експертни екипи. Предполагам, че ако се направят ред други подобни изследвания, те ще покажат, че проблемите са прости, а не сложни. Че училището няма нужда от комплексни модерни промени, а от мерки, които всеки един отговорен родител би приложил спрямо проблемните си деца - загриженост, дисциплина, общуване.

Първата стъпка би трябвало да бъде подробно проучване на стандартите на всички равнища и във всички основни области на образование - математика, естествени науки, грамотност, език. Един национален одит на образователната система ще помогне да се вземат по-разумни мерки за вдигане на образователните стандарти.

Втората стъпка, която е следствие на първата, може да е изработка на постоянно действащи класации на училищата. По света тези класации се критикуват много, но те без съмнение ще дадат някаква видимост на образователните стандарти в страната и ще помогнат на родители, учители, чиновници и политици да се ангажират по-реално с образователните проблеми.

Третата стъпка би трябвало да бъде концентриране върху основните предмети. България има нужда от строги и ясни национални стандарти на обучение по математика, естествени науки и грамотност за средното училище.

Четвъртата стъпка, която по важност може да се сложи и на първо място, би трябвало да бъде национална кампания за стягане на дисциплината в училищата. През 2003 година в Англия вкараха в затвора за един месец една майка, защото детето й редовно бягаше от училище. Затвор за родителите на лошите деца е малко крайна стъпка, но българският родител трябва да осъзнае отговорността, която има пред обществото и пред собствените си деца. Връщането на училищни униформи вероятно ще е една от малките, но важни символични стъпки.

Петата стъпка би трябвало да бъде провеждане на смислен и целенасочен подбор на директорите на училища. Това трябва да са хора с енергия, виждане и хъс за управление, а не просто учители в напреднала възраст.

Тези пет стъпки надали ще вдигнат българското училище там, където беше през 1995 г., но поне ще спрат спада на училищата и може би ще започнат да обръщат тенденцията от провал към много бавно подобрение.