Розата е розова, животът не е
05.30 сутринта, юни месец. По небето още има звезди, тънък лунен сърп също не се е скрил. Някъде между пътя Павел баня и с. Търничене в полята отстрани, се забелязват хора на малки групи. Розоберът в т.нар. Розова долина е почти към края си (започва в края на май и продължава до средата на юни). Хората го наричат "кампания". Навън е студено, но много свежо. Полята с рози омайват с миризмата си (не на типичното розово масло).
"Ние сме тук, за да подпомогнем финансово семейството си. Розопроизводството не е хоби, или може би е само за тези, които са задоволени финансово. Тази година цвят има, по-добре е от други години", разказва Айтен Топалова, от с. Търничене. Тя е сред розовите храсти - встрани от селото - с дъщеря си - Джамал, която мълчаливо и сръчно къса цветовете. "Всички си вършим работата, но това че ни снимате и ще пишете за нас, с какво ще помогне на икономиката на страната", пита Айтен. Тя говори бързо и докато го прави не спира да къса рози. Започва да се развиделява и слънцето да се показва, когато Айтен вече е напълнила един чувал с цвят и бързо го отнася, за да бъде премерен. Около нея има и други жени, които се усмихват, но не говорят.
"Нищо лесно няма в селската работа, виж ми ръцете" (показва дланите си, набодени от бодлите на розите). Всичко е толкова скъпо, а ние берем за под едно евро. Нали влязохме в европейския съюз? И ни залъгват с тези субсидии, субсидии, субсидии. Всеки си мисли, че земеделският производител е едва ли не посял, за да вземе субсидия. Но тя е много минимална в сравнение с другите държави", разпалено говори Айтен.
"Изкарвахме за два хляба и един пакет сол", се чува гласа на Фатма, от края на розовата пътека. Тя носи поредният чувал към камиона.
Розоберачите тази година получават по 50 ст. на килограм. В най-добрият случай, те успяват да съберат между 25 и 30 кг за ден. След като един чувал се напълни, той много бързо трябва да бъде пренесен до розовара. Оттам изкупуват "стоката" за 1.20 лв/кг, като в най-добрия случай може да се стигне до 1.30 лв. Всяка сутрин те стават към 4.30 ч, за да са на полето преди изгрев слънце. Идеята е да се бере докато не стане прекалено горещо, защото тогава е трудно за работа, а и розата вече не е толкова годна.
"Розите са розови, но животът не е. Но явно заради кризата цената падна, никой не е виновен. Но искам правителството да направи така, че младите да работят в България, а не да отиват в чужбина. От това България много губи", продължава Айтен. С усмивка казва, че е " възхитена и доволна, и е с много засилено любопитство към резултатите на правителството". "Одобрявам методите на Бойко Борисов, защото той започна да стеснява и контролира финансовата дейност, събра хубав екип. Знам, че затова трябва време, но нашето време заминава и трябва по-бързо", казва още тя.
Държавата е марионетка на друга държава
Айтен е завършила Икономически техникум и казва, че никога не си е представяла, че ще прави това. "Работих в общината, в училище. Имаме и малък хранителен магазин, който сега е със затихващи функции, защото Търничене доста оредя през последните години". Като е била осми клас е искала да стане полицай, за да "въдворявам някакъв ред"."Тогава видях, че в България няма закони. Смениха ни и имената - и това беше едно много голямо унижение и си казах че държавата е марионетка на друга държава", казва още Айтен. Според нея "още сме под робство – това на икономиката". "Пращаме децата и близките си да работят другаде- това е вид робство. Ето това държавата да го има впредвид -да създава работа, а не да вкарват кръв от други държави. Те сега я опрашват всякак".
Голямата й дъщеря Джамал иска да учи право в София. Трябва да завърши следващата година, не знае какво ще прави лятото. Повечето й съученици отиват за ваканцията на морето, за да изкарат допълнителни пари. "Тя е много упорито дете, има много амбиции, дано мечтите й да се сбъднат", казва леко шепнешком Айтен, докато Джемал продължава да къса цветовете. Айтен има още една дъщеря, която е на 17 години, но тя е на училище – "има класна по български и затова трябаше да отиде, иначе и тя бере".
Светла е осми клас, иска да бъде журналистка (казва че вече работи в училищния вестник). Бере вече три години,"естествено, че ми писва, но трябват пари", казва тя, докато леко сънено върви към отредената й редичка за бране. Тя е от Карлово и една от близо 100-те берачи от града, които всяка сутрин пристигат на поляните около Павел баня. Там на 400 дка, брането се организира от Таньо Видев.Той почти не се приближава до прииждащите на тълпи хора от Карлово. Стои със скръстени ръце до един фургон и само наблюдава.
-Чорбаджи, здравей. Ще берем ли днес?
-Не се занимавай с мен..., чорбаджи ще ми вика... Много трудно се работи с роми. Само се пазарят. А българи почти няма, най-много събота и неделя да дойде някои по своя воля", казва Видев, тази година реколтата според него не е добра. Имало е много дъжд, а и сутрешните температурите падат под 12 градуса, което не е добре за цветовете, защото "розата обича топличко, студ не й понася".
Айше похапва кюфте, до скоро е брала на друго място, но там нещата са приключили и затова сега се е преместила. Казва, че в минали години, е било плащано по 80 ст., "сега криза ли, какво е" парите са малко. Друга жена дочува разговора ни и казва: "Тихо да не чуе шефът, но отидете на едно друго място – там има по-хубави цветове. Все едно попадаш в рая ти казвам, душо. Там отидете". Поглежда скришом около себе си, усмихва се и продължава да къса цветовете.
Розовото масло струва повече от златото
Един от колегите на Видев разказва, че розовото масло се изкупува главно за чужбина – Япония, Франция и САЩ, където се използвало за лекарства. Цената за 1 кг на международните пазари е до 4- 5 хил. евро на килограм. "То е по-скъпо и от злато, много се търси", разказва мъжът, който предпочита да не се представя.
Видев продължава да наблюдава зорко пристигащите хора. Оглежда ги, а от време на време се прибира във фургона си. След като "кампанията" приключи започва подготовката на храстите за следващата година – подрязване, поливане, посипване с препарати. "Трудно е, как няма да е трудно. Ама какво да правим, като нищо друго не остава?", пита Видев и за първи път се усмихва.