Още от края на миналата година, когато финансовите пазари започнаха да се възстановяват, сред политиците и обществото започна да се прокрадва идеята, че финансовият сектор трябва да плати за парите на данъкоплатците, с които беше подпомогнат.

Франция и Великобритания въведоха временно данък върху допълнителните възнаграждения на банкерите, а САЩ предложиха нещо като такса "отговорност за финансовата криза", с която да бъдат компенсирани разходите за банковата програма TARP.

Текат и дискусии за това как да се реформира данъчната политика спрямо печалбите на финансовия сектор, който като цяло понася по-малка данъчна тежест от други сектори на икономиката.

Но компенсация за направените от правителствата разходи няма да накара банките да поемат по-малко рискове. Всъщност още не е много ясно каква точно е стойността на тези разходи. Директните суми за подкрепа на финансовия сектор достигнаха между 2.5% и 3% от БВП в развитите страни.

Но негативният ефект от кризата върху държавните бюджети е много по-голям и достига 40% от БВП. Още по-голямо е числото, ако се сметнат

Според икономиста на британската централна банка Андрю Хелдейн, ако се изчисли подобна сума, тя ще надвиши в пъти БВП на тези страни.

Напоследък дебатите се насочват в малко по-различна посока - със събраните от финансовия сектор такси и данъци да се трупа резерв за бъдещи финансови кризи. Така постепенно идеята за данъчно облагане на банките се доближава до тази за кризисен фонд, който би могъл да поеме разходите при фалит на банка, обезщетяване на инвеститори и т.н.

Такова предложение направи Международният валутен фонд на срещата на Г-20 през април. Вариации на подобен кризисен фонд бяха предложени и от Европейския парламент и Европейската комисия.

За мен всички тези предложения са необмислени поради две причини. Първата е очевидна: всеки кризисен фонд е едно обещание за спасяване.

Ако фондът е финансиран от държавата, това ще окуражи банките да поемат рискове на гърба на данъкоплатците. Ако е финансиран от частния сектор, това ще окуражи банкерите да рискуват за сметка на честните и разумните банкери.

Единственият начин да предотвратим нежелани последствия е като накараме акционерите и кредиторите на една банка да не позволяват решения, които може да я докарат до фалит. Те трябва да осъзнаят, че правителството не може да е техният спасител. Само така акционерите и кредиторите ще имат мотивация да следят какви решения взема ръководството на банката.

Веднъж щом изкристализира идеята, че акционерите и кредиторите не заслужават спасяване, т.нар. кризисен фонд няма да представлява нищо повече от спестовна застраховка. Всъщност

от грешките на банките, в които влагат парите си.

Ето защо таксите, които банките плащат за гарантиране на депозитите, са подходящ инструмент за контрол на рисковете, които поемат. Регулаторите ще трябва да вземат мерки, за да не могат да използват парите на клиентите си за рискови операции.

В това отношение регулаторите се провалиха през последните години и именно това отключи финансовата криза.

Така стигаме до втория аргумент срещу кризисните фондове.

за да осигурят на големите международни банки конкурентоспособност, и това донесе големи загуби за самите банки. Ако надзорните органи работеха така, както се очаква от тях, тези мащабни загуби щяха да бъдат избегнати.

Ако една банка не може да бъде рекапиталзирана, тя трябва да бъде ликвидирана. Затова са необходими и ясни процедури за ликвидация. Но главното в случая е, че до такива процедури едва ли ще се стигне, защото акционерите и кредиторите ще знаят, че няма кой да спаси банката.

Идеята за създаването на кризисен фонд е отклонение от основната идея - да изградим стабилна регулация на финансовата система. В най-мрачния сценарий тя дори може да доведе до още по-голяма нестабилност.