Възможните причини за такова рязко спиране се надбягваха в главата ми. Единствената ми мисъл, беше "Катастрофа. Дойдох до Шотландия, за да катастрофирам посред нощ по средата на шотландската пустош."

Почувствах усилието на колата да спре и отказа на моето тяло да намали скоростта заедно с нея. Бях спряла да дишам, концентрирайки всичките си усилия върху това, което очите ми не можеха да видят в тъмнитната на нощта и ушите ми не можеха да чуят в тишината на отдалечения път.

Двамата със спътника ми бяхме бдителни през остатъка от вечерта. Бяхме развълнувани и още по-любопитни за заобикалящата ни обстановка – искахме да видим всяка звезда в небето, да чуем всеки звук в гората и да вдишаме всичкия свеж въздух. Искахме да усетим шотландската пустош.

Бяхме наели кола два дни по-рано с намерението да изследваме северозападна Шотландия. От началото желанието за приклюение беше определящо – не бяхме планирали маршрута в детайли и не бяхме решили къде ще спим.

Вечерта преди да започнем пътешествието, напълних раницата си със зимни и водоустойчиви дрехи. Приключение или не, очаквах Шотландия да е студена и дъждовна през април. Подготвена бях да оставя сравнително топлата английска пролет зад себе си за няколко дни. Представата ми за Шотландия включваше трудно различимия образ на опашката на чудовището от Лох Нес в лазещата мъгла над езерото.

Отказах се от всичките си очаквания в момента, в който пресякохме шотландската граница. Хвърлих бърз поглед на термометъра в колата, който макар че ми беше трудно да го разчета заради слънчевите отблясъци, показваше 17 градуса.

Първата ни спирка беше в Абердур, Файф. Малкият град гледа към Северно море и устието на реката Форт. Единбург е от другата страна на залива и замъкът се вижда в далечината. Удобно настанен на своята вулканична скала, той наглежда оживения град. Беше като картина – пейзажът красив, но неподвижен и усещането за забързаната атмосфера на града не успяваше да влезе в платното. Всичко, което ние усещахме от тази страна на залива беше топлото слънце, меката трева и от време на време жуженето на някоя пчела.

Няколко километра на север, до Кинрос, езерото Левен беше следващото парче от пъзела на нашата пролетна шотландска идилия. Малък ферибот ни отведе до остров в средата на езерото, където руините на замък бяха единствените останали да разкажат историята на шотландската кралица Мария Стюарт, която е била затворничка на острова през 16. век.

Пръските от сблъсъка на носа на лодката със спокойната езерна вода изсъхваха бързо на слънцето и топлия вятър, пречиствайки ни от спомените за напрегнатия живот.

След кратък, но освежаващ сън в хостел в Инвърнес се отраприхме към Хайлендс, западния шотландски бряг и шотландските острови. Минавайки покрай безбройни езера, върхове и долини осъзнах, че чарът на Шотландия не е в комерсиалните образи, които сме свикнали да виждаме във филми и реклами.

На пръв поглед планинският пейзаж изглеждаше безинтересен – нямаше дървета или гори или следа от животни. Но огромните пространства, покрити с ниски кафяви храсти и жълта трева нашепваха силата и духа на това място, което се е противопоставяло на суровите природни сили цяла вечност. В тази част на Шотландия почти няма хора, къщи или градчета. Останах с усещането, че небето е единственият приятел и най-коварен враг на планините тук.

Когато започнахме да се доближаваме до западния бряг, пейзажът стана по-зелен и езерата зачестиха дотолкова, че стана трудно да се различава между езерата и морските заливи, планините и островите.

Докато пресичахме моста към острова Скай, солената миризма на Атлантическия океан се просмука в колата, за да ни увери, че напускаме сушата.

Островът ни посрещна с гледката на планинския масив Куилин. Въпреки, че най-високите върхове не се виждаха от пътя, бързо усетихме внушителността на това място. Планините бяха по-каменисти и остри от Хайлендс, но спокойното море и обедното слънце смекчаваха драматичния пейзаж.

Пътуването към вътрешността на острова напомняше повече на американските Скалисти планини, отколкото на каквото и да е друго, което бях виждала във Великобритания.

На връщане от острова ни посрещна гледката на замъка Елиан Донан, осветен от залязващото слънце. Нямаше как да не спрем, за да се насладим на последните минути от залеза.

Така се озовахме на близо 100-километровата отсечка от пътя до Форт Уилям посред нощ, бавно свиквайки с възможността да спим в колата.

Рязкото спиране на колата заради елена, който беше застинал до пътя, ме събуди от унеса на шотландските легенди и история. Но само, за да изостри сетивата ми за необикновената атмосфера на шотландската пустош през нощта. Спряхме и свалихме прозорците, за да се потопим в обстановката.

Леденият въздух изпълни дробовете ми и изчисти сладникавия вкус на приказки в устата ми. Загасихме фаровете, които бяха единственият източник на светлина в околността. Всяка звезда в небето засия два пъти по-силно, очертавайки заобикалящите ни планини. Вой на диво животно, идващ от долината, прекъсна романтичното шумолене на реката в долината.

На следващата сутрин се събудих с гледката към Бен Невис, най-високият връх на Британските острови.

Замъкът Карнасери беше последната ни спирка. Той е построен на хълм, но гъста гора го скрива от погледа на минаващите по близкия път коли. Тясно спираловидно стълбище води до върха на една от кулите, откъдето се вижда синьото море, което се слива с небето в единия край със зелените хълмове, които прерастват в планини в другия.